Вранил. Извън Системата. Из “Залезът на капитала”

   Публикуваме този разказ на небезизвестния Чергар, защото по един интересен начин той е свързан точно с идеята на този сайт. Разказ, който е вдъхновен от събитията, които се случват в България през февруари 2013 година.

   Едва успя да се измъкне от обсадения център. Бунтовете започнаха изведнъж и се разпространиха главоломно буквално за няколко часа. Полицията бе безсилна да се справи с озверелите, търсещи мъст граждани, а не се знаеше на коя страна ще застане армията. Почти всички военнослужещи и полицаи имаха роднини сред тълпата. Кризата, оставила милиони без работа, бе довела голяма част от човешкия вид до ръба на оцеляването и натрупаното недоволство избухна в социална революция. В самото начало всичко започна с един горещ репортаж, показващ разграбването на столичен супермаркет. Репортажът моментално бе споделен в социалните мрежи и предизвика бурни реакции на одобрение. Половин час по-късно вече имаше подобни прояви и в други квартали на столицата. Част от хората излязоха спонтанно на жълтите павета, за да протестират срещу строгата фискална политика на правителството, обричаща на глад и мизерия българите.

   Когато видя репортажите от първите мародерства в кварталите Княжево и Бояна, се стресна и реши, че е време да се спасява. Явно държавата, системата, която той и богатите му приятели грижливо изграждаха и пропагандираха, не издържа и бе на път да се срути. Тези боклуци, излезли по улиците, за да грабят и рушат, трябваше да бъдат безропотни и уплашени слуги на системата и ако дръзваха да извадят оръжие, то трябваше да го използват срещу себе си и своите семейства, за да облекчат обществото, в стремежа му за икономически растеж и натрупване на печалба, от своето ненужно, жалко – и най-важното, неконкурентоспособно – съществуване. Сега обаче нямаше време да проклина, трябваше да действа бързо, ако искаше да се измъкне. Слезе в подземния паркинг на банката и седна зад волана на бронирания си джип. Включи радиото и тръгна към дома си.

   По радиото постоянно предаваха новини за случващото се по улиците на столицата. Слушаше и не вярваше на ушите си, бунтовете се разрастваха на територията на цялата страна. Тълпата палеше скъпите лимузини и линчуваше тези, които имаха нещастието да се намират в тях и да попаднат на пътя й, без да се интересува кои са и какви са. Слава богу, че не се стисна и не си купи обикновен модел на автомобила. За първи път се радваше толкова на огромна сума изхарчени пари. Извади сирената, подарък от вътрешния министър заедно с разрешителното да ползва специален режим на движение при необходимост, и я включи с надеждата да въздейства доколкото е възможно върху остатъците от придобитите навици на тълпата. Остатъци от навици, набивани в главите на гражданите в продължение на двайсет години, по времето на тази вече разпадаща се Система.

   Излезе на улицата. Хората, струпани на групи, инстинктивно му направиха път. Отнякъде полетя паве и удари бронираното стъкло. Кракът му натисна педала на газта, а ръката му машинално попипа дръжката на пистолета под мишницата. Изроди, истински изроди, какво си мислеха, че ще постигнат. Ще палят, ще грабят и после пак ще се огледат кой да ги управлява, на кого да поверят грижата за своето съществуване, така ставаше всеки път. Убеден бе, че така ще да се случи и сега, само трябва за известно време да се укрие, да оцелее и после ще се върне на бял кон, като спасител и защитник на реда. Вярваше, че Системата ще бъде изградена наново. Радиото продължаваше да бълва обезпокоителни новини, тълпата е навлязла в затворените комплекси и разграбва всичко каквото и падне. Освен в Бояна и Княжево са започнали грабежи и в Драгалевци. Подпалени са и няколко къщи, видни бизнесмени и техните семейства са станали жертва на сляпата ярост.

   Боклуците не се бяха сетили да изградят барикади. Няколкото хвърлени камъка не успяха да го спрат, но куршумите, рикоширали в бронята на джипа, определено го изплашиха сериозно. Нещата наистина излизаха извън контрол. Успя да излезе от София и пое по пътя към Бистрица, където живееше със семейството си.  Надяваше се, че там всичко все още ще е спокойно. По пътя изпревари няколко трошки натъпкани с отрепки, явно тръгнали да мародерстват. Беше му ясно, че всякакви плазмодии, с по десетина висящи дела за кражби, изнасилвания и побоища, но оставени на свобода от Системата, ще се възползват от смутовете за да вилнеят и задоволяват скотските си страсти на воля. Виждаше разкривените им лица и чувстваше заканите им.

   Най-накрая стигна до къщата си. С огромен двор и грижливо оформена градина, с двуметровия си дувар и широкия си чардак, домът му трябваше да го отдели от простолюдието и да го дари с мигове на спокойствие и наслада. Уви, тези мигове бяха свършили, а високата ограда и великолепието на дома му, вместо да предизвикат завист, възхищение и сляпо преклонение пред собственика на дома, щяха да раздухат още повече страстите на озверелите бедняци. Влетя в хола и завари жена си и децата вперили поглед в телевизора. Като го видя, жена му скочи и се разрева:

– Ами сега, какво ще правим, какво? Къде ще отидем? Те ще ни убият! Ще ни убият, чуваш ли? – и го разтърсваше за реверите.

 Той я отблъсна грубо и заговори тихо, но твърдо:

– Облечи децата, вземи каквото смяташ, че е нужно, но имай предвид, че не разполагаме с никакво време. След пет минути ме чакайте в джипа. Ясно ли е? И не се размотавайте.

   Той ги остави и се запъти към сейфа. Добре че държеше част от парите си в къщата за всеки случай, и този случай бе дошъл. Събори книгите от библиотеката и пред него се откри вратата на сейфа. Набра комбинацията на шифъра, отвори го, събра парите и златните кюлчета в един платнен сак. Проклети книги, само пречеха, освен за прикритие на сейфа за нищо друго не можеха да му послужат, а старецът толкова ги обичаше. Пфу! Излезе в градината и се затича към джипа. Някъде наблизо се чуваха викове и гърмежи, подуши дим. Нямаше време, спъна се в градинския маркуч и падна върху разхвърляните градинарски принадлежности. Тъпият градинар ги беше оставил неприбрани. Лопатата, търнокопът, мотиката, търмъкът сякаш му се присмиваха злобно, добре че не се нарани, само това му трябваше. Качи се в джипа и запали. Успяха да се изплъзнат на косъм. Децата и жена му гледаха през задното стъкло задаващата се по улицата сбирщина.

   Сега мародерите щяха да разграбят всичко, всичко, което бе успял да събере. Щяха да тъпчат килимите му, да се въргалят в леглото му и накрая, като наситят дивашките си страсти, да изгорят всичко. Нищо, той щеше да се върне и да ги пороби отново, само трябваше да оцелее.

– Дай ми уискито, от бара – викна на жена си, – и стига сте зяпали, скоро ще се върнем.

– Не трябва да пиеш докато караш, ще ни убиеш… – отвърна жена му.

– Дай ми бутилката, ти казвам, не аз, те ще ви убият, ако ни стигнат.

   Взе бутилката и отпи голяма глътка. Така вече е по-добре. Мисли, мисли, трябва да мислиш. Сега накъде? Отново пусна радиото. Добре че все още някой някъде предаваше какво се случва. В целия този хаос информацията се оказваше безценна. Летището не функционираше, влаковете също. Из цялата страна вилнееха озверели тълпи граждани и най-различни банди. Съседните държави бяха блокирали преминаването на границите до изясняване на ситуацията, а и се опасяваха безредиците да не се пренесат на тяхна територия. Значи трябваше да се скрие някъде вътре в страната и да изчака. Но къде? Сети се за едно изоставено село в Балкана, наскоро стана въпрос, че в този район за последната година от регистъра на населените места бяха извадени двайсет села. Саламани, да Саламани, така се казваше селото, там ще отидат и ще изчакат докато всичко се успокои. Пари имаха достатъчно, дори ако се наложи да чакат и година. Дано само бензинът да му стигне да се доберат до там. Резервоарът бе пълен, но тежкият брониран джип харчеше доста. Включи джипиеса и зададе целта си, добре че и той работеше.

   По пътя подминаха две горящи бензиностанции, на няколко пъти стреляха по тях и той за пореден път благодари на бога и на себе си за разумния избор. Свърнаха по някакъв изровен селски път. Скоро навлязоха в първото запустяло село, приличаше на декор от филм на ужасите. Изкорубени къщи с рухнали стени и избити прозорци, буренясали градини и никакви хора. Какво, по-дяволите, щяха да правят тук, да се наслаждават на природата? Наистина нямаше хора, но как щяха да оцелеят? Децата му вече пискаха, че са гладни, а тъпата овца бе взела само накитите си. Дори вода нямаха за пиене. Започна да се изнервя. За първи път в живота си не знаеше какво да прави. Продължиха по пътя и скоро пред тях се изправи ръждясала табела, на която едвам се четеше „Саламани”. Засмя се горчиво. Стигнаха целта, и какво? Вярно, бягаха от хората, а тук нямаше хора, но за да оцелее, имаше нужда от други хора. Пълен абсурд.

– Татеее,  виж каква дървена къща има там, като в приказките, хайде да я видим! – изписка едно от децата.

   Вярно, там наистина имаше някаква къща, която не се връзваше с останалия пейзаж. Пространството около нея бе почистено и въпреки че в близост се виждаха останки от някаква стара тухлена постройка, самата тя изглеждаше като да е нова и поддържана. Приближиха бавно с джипа към къщата.

   Шум от мотор привлече вниманието на децата и те излязоха на двора да видят откъде идва непривичният звук.

– Мамо, мамо, това е кола. Нали е кола, като в книгите, дето ги имаме?

  Майка им излезе на двора, видя автомобила и се провикна:

– Враниле, Вранилее ела тук някакви хора идват!

   Вранил бе чул шума от автомобила още в плевнята и сега бързо дойде при децата и жена си. Свирна с уста и два огромни песа, Караман и Вълчан притичаха, погали ги зад ушите и им каза да легнат. От колата слезе едър, добре облечен господин с малко шкембенце. От него лъхаше надменност, но личеше, че е притеснен. През прозорците на автомобила две деца с възхищение и страх наблюдаваха кучетата, излегнали се в краката му. Виждаше се, че вътре има и някаква жена. Помисли, че сигурно са объркали пътя и сега не знаят накъде да тръгнат.

– Здравейте – поздрави мъжът изнервено.

– Добър ден, какво търсите тук? Тук никой отдавна не минава, сигурно сте се изгубили? – попита Вранил.

– Да, всъщност не. А бе, искаме да си купим храна – каза мъжът и показа някаква смачкана банкнота.

– Да си купите, значи… – усмихна се Вранил, докато си мислеше, че тези явно не са свикнали да искат помощ, а само да купуват всичко, което им трябва. Познаваше такива хора, той самият някога бе част от тях. Живееше в постоянен стрес и гонене на печалба. Смяташе, че всичко бе въпрос на пари, че проблемите се решават с пари и възможностите ти зависят от количеството пари, които печелиш. В онзи свят той не бе от най-богатите, но не бе и от най-бедните. Въпреки това нямаше време за нищо, постоянно се чувстваше уморен и изцеден. Ритъмът на живота му тогава бе убийствен. За да печели трябваше да се унижава пред началници, които не уважаваше и които знаеха много по-малко от него, трябваше да се пази от завистта на околните, които получаваха по-ниско заплащане от неговото, и единствената им мисъл бе как да го изместят от длъжността, която заемаше. Разходите му постоянно се увеличаваха, а оттам и необходимостта да работи все повече и повече. Цял живот бе учил, положил бе неимоверни усилия да е най-добър в специалността си, и то защо – за да служи на някой. Някой, който можеше по всяко време да се подиграе с него и неговите усилия. И дори в най-добрия случай, дори сам да си беше господар, трябваше да служи на Системата. Самата Система, върху която бе изградено обществото, го притискаше и го принуждаваше да живее на бързи обороти, постоянно да се озърта, да очаква изненади, предателства и проблеми. За да има всичко трябваше да бъде сред първите, и така животът му минаваше на бързи обороти. Единствените му удоволствия бяха пиенето, жените и хазарта. Родиха му се деца и той се замисли дали би искал такъв живот и за тях. На какво може да ги научи, какво да им осигури, че да живеят добре, спокойно, да се наслаждават на живота, а не да бъдат впрегнати в безумна надпревара още от училищната скамейка, как да ги предпази да не станат жертва на собствените му амбиции? И тогава взе решение да плюе на Системата, да загърби всичко и да дойде тук, където векове наред бе живял и оцелявал родът му. Защото колко му бе нужно на човек, за да живее и да се наслаждава на живота? Колко? А този дойде и иска да си купи храна! – Да си купите значи?

– Не продаваме – отсече Вранил, – в града има магазин, там може да си купите, ние не продаваме.

– Вижте какво господин . . .

– Вранил, просто Вранил.

– Та вижте какво, господин Вранил, децата са гладни,а до магазина има още много път, объркахме се и не сме взели храна със себе си. Имаме достатъчно пари, ще ви платя в десеторен размер.

– Ще ми платите, значи – Вранил присви очи, – но на нас пари не ни трябват, виж ако имате нещо друго . . .

– Имам половин бутилка марково малцово уиски, 12 годишно – троснато отвърна дебелакът.

– Добре, бутилката може да свърши работа.

   Дебелакът отиде до колата, каза нещо на жена си и децата и се върна с бутилката в ръка.

– Ето, вземете.

– Жена, дай една питка и буца сирене – каза Вранил, докато изливаше уискито от бутилката.

– Но какво правите – зяпна дебелакът, – та това е марково отлежало уиски, знаете ли колко пари струва? Вие сте луд!

– На мен ми трябва бутилката – сериозно отвърна Вранил, докато очите му се усмихваха.

   Дебелакът взе сиренето и питката и се върна при колата, мърморейки си нещо. Вранил седна на дървената пейка, която бе сковал преди време, облегна се на останките от тухлената стена и загледа с интерес върха на чепика си. Децата му се заиграха с кучетата. След малко дебелакът пак се запъти към него:

– А вода имате ли?

– Долу, в дола, има чешма, има пътека, ще я намерите.

Дебелакът нервно пристъпваше от крак на крак.

– Нямаме шише.

  Вранил се засмя и му подаде бутилката от уискито.

– Но да ми го върнеш, вече е мое.

   Дебелакът взе шишето и  с нескрита ярост се върна при семейството си. Този боклук, този голтак, този селяндур, как си позволяваше! Та той можеше да купи хиляда като него! Ах, нека само всичко да си дойде на мястото, да заработи пак Системата, нямаше да го забрави този селяндур и безсрамната му насмешка. Път щеше да прокара от тук, точно през хубавата му къща, в името на благото на обществото, и всички щяха да са на негова страна, тогава щеше да види ухилената физиономия на селяндура, да я види как помръква.

   Децата на дебелака излязоха от колата и започнаха да ръфат хляба с наслада. Жената отиде надолу по пътеката и скоро се върна с пълна бутилка вода. Като се наядоха, дебелакът отново дойде при Вранил:

– Слушай, човече, аз съм банкер, имам много пари и мога да си купя всичко, което поискам, и сега това шише ми трябва. Кажи колко пари искаш, но ми остави шишето.

– Не се продава – отвърна Вранил, – в града има много, там ще си купиш. Това шише сега е мое.

   Дебелакът се ядоса и бръкна под сакото си. Вранил свирна с уста и кучетата оставиха играта с децата, притичаха до стопанина си, оголиха зъби и заръмжаха срещу пришълеца. Той имаше пистолет, нещата явно не бяха толкова прости и тези пришълци не бяха просто туристи, объркали пътя. Тук имаше нещо.

– Не си и помисляй – каза Вранил, – при най-малкия знак от моя страна ще те разкъсат, преди да успееш да извадиш пистолета. Не мърдай, сега този пистолет аз ще го взема, а ти ще ми разкажеш какво се случило и какво дирите тук, ти и семейството ти.

– Бягаме, – каза дебелакът и нещо в него се пречупи, – бягаме. – И му разказа всичко, което се бе случило през последните 24 часа в държавата.

   Вранил изслуша внимателно и с интерес разказа на дебелака.

– Значи Системата най-накрая не издържа и се срути. Добре, върви успокой жена си и децата и ела тук, ако искаш да поговорим. Дебелакът отиде и поговори с жената и децата си и след малко, видимо по-спокойни, всички се приближиха.

– Жена – провикна се Вранил, – я виж дали нашите посетители имат нужда от нещо и дай на децата по една ябълка.

   Децата на двете семейства бързо се сприятелиха и се заиграха с кучетата, жените влязоха в къщата, а мъжете седнаха на двора под стария орех.

– Така значи, бягате – и къде отивате? – попита Вранил.

– Тука искахме да дойдем, по-далеч от хората, докато нещата се успокоят, но нямахме време да обмислим всичко и сега виждам, че е глупост, но не знам какво да правим и къде да отидем. Навсякъде разруха и опустошение.

– Бягате, значи, в това мъртво село идвате, Системата се срутва и сте взели само пари, ценности и дрехите на гърба си. Ама сте се насадили.

– Мислех, че ще можем да си купим всичко, от което имаме нужда, затова взехме най-ценното, което имахме – парите, златото и бижутата.

– Това бе най-ценното в онази Система, но с нейното разрушаване и нейните ценности губят своето значение – отвърна Вранил. – Аз отдавна очаквам Системата да се разпадне, защото не можеше всичко да продължава така до безкрай. Конкуренция, конкуренция, безразсъдно използване на ресурсите и в резултат, купища боклуци, замърсяване и крайна бедност. Да бяхте взели храната от хладилника, книгите от библиотеката, градинските принадлежности, дето си се спънал, ама не, пусти пари. В тях вярваме, на тях се осланяме, от тях спасение чакаме.

– Ами вие как живеете тук? Как въобще се озовахте тук? Защо? – попита дебелакът.

– И ние избягахме от Системата, но още преди да се срути. Всъщност избягахме не е точната дума, откъснахме се, откопчихме се. Потърсихме начин да излезем от тази лудост и го открихме тук. Това място е принадлежало на дядо ми и на дядото на моя дядо. Допреди няколко години бе западнало, но като се родиха децата, поискахме да имаме място, където да се отделяме за ден-два от лудницата на големия град и се сетих за него. В началото спяхме на палатка, идвахме като на пикник. После си купих една книга за дървените къщи и реших да опитам сам да си направя такава, виждаш резултата.

   Започнахме да идваме за все по-дълго и по-дълго време. В началото ни беше трудно да свикнем да живеем без удобствата на цивилизацията, същите тези удобства, чиито роби сме станали, но впоследствие свикнахме и дори престанахме да изпитваме тъга по тях. Започнах да си купувам всякакви книги, за градинарство, за овощарство, за животновъдство, за билките, за гъбите. Обикалях местата, където продаваха в кашони книги за левче и си купувах всякакви книги, които смятах, че ще ми бъдат полезни за този начин на живот. Сега едната ми стая е препълнена с книги. Накрая решихме да се пренесем изцяло тук и да скъсаме всякакви връзки с цивилизацията. Живеем свободно и сами сме си господари. Сами научихме децата да четат и пишат, да смятат и да мислят, без да ги подлагаме на училищния стрес. В моята библиотека имам всякаква литература – и научна, и философска, и художествена. Но най-важното, научихме се да се наслаждаваме на живота, да го живеем пълноценно, в хармония с природата и нашите нужди.

    В началото, като дойдохме, имаше двама-трима старци, но те измряха. Наследниците на всички, които са населявали някога това село, сега са в чужбина, емигранти, и надали някога ще се завърнат. Трепят се от сутрин до мрак за повече пари, но убеден съм, тези пари не им носят нищо друго, освен илюзорна сигурност за няколко дни или месеци. А ние тук не се надпреварваме с никого. Ставаме рано и си лягаме рано. Работим много и усърдно, но с обич и наслада. И разчитаме само на себе си. А работа има достатъчно за още десет ръце, но и храна има.

Дебелакътсе замисли. Свечеряваше се, а тук нямаше ток. Май щеше да се наложи да преспят в колата. Вранил го погледна:

– Ако искате, можете да спите в плевнята, ще ви дадем постелки, но без глупости, кучетата не спят. А на сутринта ще решите какво да правите.

  Първи петли пропяха и скоро се разсъмна. Дебелакът и семейството му се събудиха. Вранил отиде да ги види.

– Искаме ако може да останем известно време, да се настаним в някоя изоставена къща. Ще ни помогнете ли?

———————————————–

Източник: Бъзикилийкс

Твоят коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *