ДЕТЕТО В ОПАСНОСТ: по-малкото игра на открито причинява повече вреда, отколкото полза

Третокласниците, които посетиха за един ден нашия природен център бяха основно момчета, много шумни, гръмогласни и енергични. Когато тръгнаха към гората, децата си говореха на висок глас за това, което ги очаква. След като направихме една бърза игра и им обяснихме основните правила, дойде време за свободни игри. Веднага щом децата осъзнаха, че са свободни да изследват и да строят в гората, се случи нещо странно – те станаха невероятно тихи. Разпръснаха се и много от тях започнаха да работят заедно, за да направят голямо индианско типи.

Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от това, да гледам как децата вдъхновено строят нещо, като използват клони и дънери в гората. Изведнъж обаче се намеси страха, и пулсът на всеки се повиши с няколко стойности от писклив и разтревожен вик.

„Веднага хвърлете пръчките!“ Огледах се и видях една придружителка, която трескаво тичаше към децата. „Опасно е! Опасно е!“ – викаше тя. Почти зашеметена от това внезапно състояние на очаквана опасност, едва намерих сили да кажа нещо. „Всичко е наред, извиках аз в отговор. „Аз им казах, че могат да използват пръчките, но трябва да не нарушават личното пространство на всеки“. Без да каже нищо, придружителката се намръщи, обърна се и тръгна към група придружители, които се намираха наблизо. Можеше да се поддам на страха и веднага да кажа на децата да спрат да строят, като  ги посъветвам да правят нещо, което нашето общество приема за по-малко рисково. Въпреки това реших да оставя децата да продължат с техния проект.

Децата с помощта на няколко ентусиазирани възрастни продължиха да строят огромно типи от пръчки. „Я виж какво построихме!“ , гордо каза едно от момчетата, като искаше да се похвали. „Можеш ли да повярваш?“ – развълнувано попита друго дете.

Странното е, че през времето, докато строяха, нито едно дете не се нарани – без дори и драскотина. А това е рядкост. Децата обикновено се блъскат и падат с натъртвания,  докато играят в гората.  Да имам ожулвания, натъртвания,  дори белези, всичко това беше неразделна част от моето израстване. Но този ден нямаше никакви порязвания, нито ожулвания, нищо.

Като че ли Майката Природа се опитваше да докаже, че уплашената придружителка не е права. Да покаже, че децата са способни на повече от това, което ние често им позволяваме.

Като майка на две момичета, до известна степен мога да разбера страха на придружителката. Родителските инстинкти често надделяват и ние крещим „Бъди внимателен!“, или „По-бавно!“, докато гледаме как детето се справя в своята естествена среда. Бих казала, че това е нормално и често срещано. Въпреки това, като детски професионален терапевт, който прекарва безброй часове в наблюдаването на деца, които играят в ествествена си среда, аз също така знам, че ограничаването на движението на децата и ограничаване на времето им да играят навън може да причини повече вреда, отколкото полза.

Когато продължаваме да намаляваме времето и пространството на децата за движение и игра на открито, едновременно с това се забелязва увеличаване на броя на децата със сензорни дефицити. Броят на децата, които сега имат нужда от терапевтични услуги за лечение на сензорната им система нараства. Според Ню Йорк Таймз, в държавните училища на Ню Йорк се наблюдава 30 процента нарастване на броя на децата, които са препратени към терапевти през последните четири години. И това не е единственият град, в който може да се види нарастване на броя на децата, нуждаещи се от тези услуги. В Чикаго техният брой наближава 20 процента за последните три години, а в Лос Анджелис скача до значителните 30 процента през последните пет години.

Като следствие на ограниченото движение и по-малкото часове, прекарани навън, все повече и повече деца ходят с недоразвита вестибуларна система. С други думи, те все по-малко имат усещане за тялото си и чувство за пространство. Учителите съобщават, че децата падат, докато седят в училище, тичат едни срещу други,  използват повече сила по време на игри на гоненица и като цяло са по-тромави в сравнение с предишните години. Всъщност,  колкото повече ограничаваме и изнежваме децата си, толкова по-несигурни стават те.

Детската неврологична система е естествено изградена да търси входящата сензорна информация, от която се нуждае детето, за да се  развие като силен и способен индивид. Например, ако детето започне да скача върху малки камъчета, то е защото неговия мозък е готов за този тип дейност. Ако детето се върти в кръг просто за забавление, то е защото то има нужда от тази входяща сензорна информация. Ако децата катерят дърво без усилия това означава, че те са способни да го направят.

В момента, в който възрастните постоянно се намесват и казват „не“ на всеки физически опит, който детето прави, започваме да виждаме проблеми в развитието му. „Не се катери!“, „Не тичай!“, „Не играй на гоненица!“, „Не се върти!“, „Не вземай пръчки!“, „Не се цапай!“, „Не скачай по камъните!“, „Не се катери по скалите!“, извикваме ние, когато децата поемат какъвто и да било риск.

Ние се тревожим за децата си прекалено много. Просто се опитваме да ги защитим. Макар че понякога прекалената защита може да причини повече вреда отколкото полза. Ние ги спираме да получат входящата сензорна информация, от която се нуждаят, за да пораснат гъвкави и способни. Те имат нужда да се катерят, скачат, тичат в гората, да играят с пръчки, да скачат в кални локви, да падат и да се нараняват понякога. Това е естествен и необходим опит, който ще им помогне да развият здрава сензорна система, която стои в основата на научаването и изпълнението на много цели в живота.

Ето три примера за това как играта на открито може да има терапевтичен ефект:

Пързаляне с шейна: Ако сте късметлии и имате сняг, пързалянето с шейна е чудесна сензорна активност, особено ако често сменяте позициите върху шейната. Например, ако децата се спускат надолу по хълма по корем, като си държат главата и краката нагоре в позиция „Супермен”, това активира вестибуларната им система и работи върху осъзнаването на тялото с течение на времето. Шейните тип „Летящи чинии” въртят децата в кръг, като помагат да се установи добър усет за пространство.

Боси разходки в гората: Вървенето бос по неравен терен е предизвикателство и заздравява мускулите на глезените и развива свода на ходилото. То също така помага да се развие рефлекс в стъпалото, благодарение на което се предотвратява ходенето на пръсти. Усещанията за почва, пръчки и листа върху ходилото развиват здравословното усещане за досег, нещо повече, помагат за премахване на сензорната защита на тази част от тялото. Тичането в гората учи децата ефективно и ползотворно да взаимодействат с тяхната среда, като в същото време им помага да изграждат чувството си за равновесие.

Търкаляне надолу по тревист хълм: Търкалянето надолу по хълма помага да се осигури необходимият дълбок натиск върху мускулите и сухожилията, стимулират се  усещанията за позиция и движенията на тялото. Това усещане е фундаментално и помага на децата да преценят точно колко сила да използват, когато играят на гоненица, да оцветяват с цветни моливи без да ги чупят, да държат малко пиленце без да го стискат. Докато децата се търкалят, те се завъртат, което им помага да развият устойчива вестибуларна система.

Играта на открито дава по естествен начин чудесен сензорен опит за децата. Но излизането на открито един път седмично не е достатъчно, за да се развие здрава сензорна система. Точно както правенето на упражнения еднократно не осигурява трайни ползи, така и децата имат нужда да се движат и играят често или редовно, за да се радват на сензорните ползи от играта на открито. Те също така се нуждаят от възрастни, които да ги подкрепят не само в редовна игра на открито, но и да ги  насърчават да поемат „здравословен” риск. Защото сензорната им система зависи от това.

Източник: Childrenandnature.com

Твоят коментар