ДЗЕН

Предупреждаваха го да не води тази битка. Врагът изглеждаше страшен, силен, злобен и гневен, но той знаеше, че дори и на милиметър да отстъпи, само заради вида и славата на врага си, това бе равнозначно на загуба. Да отстъпиш пред вида, пред чувството, пред звука, пред емоцията излъчвана от противника е все едно да изгубиш ума си, щом чуеш рев на тигър. Обречен си, признаваш, че си плячка – парче месо без разум и воля.

Врагът му бълваше ругатни и закани, демонстрираше мускулестото си тяло и извиваше лицето си в злобни гримаси, но всичко това нямаше никакво значение освен, ако сам не му го придадеше. Мнозина си представяха битката, като някакъв продължителен сблъсък на физически умения, но това бе представа придобита от блудкави описания в приключенските романи. Истинският физически сблъсък, когато той е на живот и смърт, продължава части от секундата. Същинската битка обаче, започва преди това и се подготвя от ума, от разума, освен, ако той не е заглушен от първичен страх.

Противникът му подскачаше нелепо и размахваше меча си сипейки обиди и заплахи, приличаше на кукла понесена от силата на вятъра и извършваща неестествени движения. Самият той стоеше неподвижно, безмълвно и спокойно, отстрани човек можеше да си помисли, че се е вкаменил, но сетивата му . . . Сетивата му бяха отворени до краен предел и попиваха случващото се около него. Дишането му се забави, сърцето му почти спря да бие, пое власт над скоростта на времето. Движенията на противника изглеждаха мудни, виковете му се превърнаха в провлачен вой, мускулите му се тресяха сякаш бяха пихтиеста маса.

Усещаше как се слива с околния свят. Чуваше тропота на милионите буболечки щъкащи из тревата по поляната, почувства полъха от крилата на пеперудите, щурците и пчелите изнасяха своя оглушителен концерт, полските мишки бягаха по подземните си коридори, усети погледа на орела виещ се километър над тях. Знаеше къде се намира всеки паднал клон, всяка яма или хълмче, чувстваше поклащането на всеки клон и падането на всяко листо. Той бе престанал да бъде човек (господар на природата?), стана неразделна част от света, от планетата, от Вселената, част от хармонията на Сътворението. Възможно ли е да бъде победен?

Порив на вятъра вдигна във въздуха милиарди прашинки, повече от звездите в галактиката, но той можеше да види всяка една, която пожелае. В него нямаше чувства, нито любов, нито омраза, нито гняв, нито страх, единственото което го изпълваше бе съвършенството на Вселената, неумолимостта на нейните закони. Кой човек можеше да се пребори с тях?

Отдадени на своите страсти, хората се откъсваха от природата и рано или късно биваха пометени от нея. Вместо част от едно съвършено творение, те се превръщаха в грозен израстък, в грешка, в гротескно чучело, в неразумно създание осъдено на самоунищожение. Природата нямаше нужда да прави нищо хората сами щяха да сложат край на своят вид. За човека времето течеше устремно, за Вселената времето не съществуваше.

Вече бе готов за битката. Противникът му вдигна меча си и се понесе към него, ако можеше да се погледне през неговите очи, щеше да разбере колко безнадеждна и обречена бе тази негова атака. Леко мръдване в страни, а ръката му се стрелна напред и нагоре, между стисналите меча ръце на противника. Между върховете на пръстите му се подаде острието на нож, което проникна в меката част под брадичката и се заби в мозъка. Цялото му движение се побра в няколко десети от секундата. Врагът му не разбра какво се случи, умря с мисълта, че е победител. Мечът му се заби в земята, където преди миг се намираше той. Единственото което разсече бе вятърът.

Откъсването от природата бе най-тежкият момент за него в края на всяка битка. Да се отдели от хармонията, от която бе станал част и да се върне отново в човешкият свят на страсти и заблуди бе огромно предизвикателство за волята. Между смъртта и това което преживя, нямаше особена разлика. Според него смъртта на човека и сливането му с природата би трябвало да се усещат точно по този начин. Съзнаваше, че животът бе неописуемо крехко състояние на материята и енергията, нестабилно и несъвършено в своята същност и затова бе почти невъзможно за хората да се докоснат и да изпитат вечността.

Нежно заби ножа си в земята и го почисти от кръвта. Погледна мъртвия си враг, не изпита ни жал, ни омраза. Той се бе изправил срещу вечността и бе загубил. Такива са законите на сътворението.

Автор: Чергар

Твоят коментар