Последните свободни хора на Земята

Дълбоко в една от най-отдалечените точки на амазонската джунгла, насред сечище по поречието на река Енвира, туземец поглежда нагоре към прелитащ самолет. Той е обграден от дървета капок, банани, и от най-важните неща в неговия живот: сламена колиба, чиито покрив е направен от палмови листа, кошница от растителни влакна, напълнена догоре със зрели плодове пау-пау, купчина обелена маниока, чиито бял цвят контрастира с пода на дъждовната гора.

Тялото на мъжа е оцветено в червено от смачканите семена на храста анато, а в ръката си държи дълга дървена стрела, придържащ я, в привидна готовност, близо до лъка. Застанали до него, няколко деца, които са почти изцяло голи, с изключение на памучните им пояси, поглеждат учудено нагоре.

Едно е последните племена в света, с които не е бил осъществяван контакт, което е изправено под постоянна заплаха заради обезлесяването по границата с Перу, по данни на благотворителната организация за опазване на туземните народи Сървайвъл Интернешънъл.

Това е снимка на едно от последните откъснати племена в света, направена през юни 2010 г. от FUNAI, бразилското бюро по индианските въпроси, заедно с може би първите видео кадри. От Сървайвъл Интернешънъл публикуваха снимките, за да спомогнат за опазването на племето, като докажат неговото съществуване.

Броят на хората, които до ден днешен са ги видели, е главозамайващ. В момента, в който бяха публикувани, хиляди хора на минута са поглеждали изображенията на сайта на Сървайвъл; оттогава са били гледани над два милиона пъти. Кадрите и снимките са били показани в над 1000 медии, и над 4,4 милиона души са гледали програмата на BBC.

Важното е, че два дни след публикацията от перуанското правителство обявиха, че ще работят съвместно с бразилските власти, за да спрат навлизането на дървосекачи в защитените индиански територии по протежение на общата граница на двете страни, което отразява коментара на Хосе Карлос Мейрелес, племенен експерт към FINAI, че „Дори и една тяхна снимка е по-въздействаща от хиляда доклада.”

Тоби Никълъс от Сървайвъл Интернешънъл, който отговаря за сайта на Сървайвъл и наблюдава трафика и статистиките, е казал: „Само за броени минути снимките обиколиха света и породиха вълна на подкрепа за откъснатите племена, каквато не бяхме виждали дотогава. Огромен брой хора можеха да предприемат малки стъпки, като да вземат участие в подписка – и те го направиха.”

Многобройните постове по темата във Фейсбук, Ютуб, Вимео и други сайтове са ясно доказателство, че кадрите са въздействали на милиони хора по света. Призиви за уважение и многообразие, за правото им да останат свободни от потисничеството и алчността, които карат дървосекачи, миньори и корпорации да навлизат все по-навътре в техните територии, за екологичната им осъзнатост и абсолютното им право да живеят така, както те изберат. Един от постовете гласи: „Ако тези племена и дъждовните гори не бъдат спасени, човечеството бързо ще ги последва.” В друг просто се казва: Il n’y a pas de mots – „Нямам думи”.

Днес по света са останали малко над 100 племена, с които не е бил осъществяван контакт. Това означава, че от Амазонка до Андаманско море и отдалечените дъждовни гори на Западна Папуа над 100 племена все още живеят – и то успешно – в изолация от преобладаващото общество в тяхната страна.

Малко се знае за тях. Знаем, че племената в тази част на Амазонка се местят в различни периоди на годината, като живеят в средата на гората, когато нивото на водата е високо, и лагеруват по плажовете, които се образуват покрай реките по време на сухите сезони. Също така знаем, че сентинелците са живели в Северен Сентинел, малък остров в Индийския океан, обграден от коралови рифове, в продължение на близо 55 000 години, и се смята, че те са били част от първите успешни човешки миграции от Африка.

Разбира се, налице са и много митове: че те са „изгубени” племена (което е нищо повече от търсене на сензация); че те са „изостанали” заради алтернативния си начин на живот или голотата си, или „първобитни” заради липсата на материални притежания (но самите идеи са остарели, а не те); че те са се опитали и не са успели да бъдат в крак със „съвременния” свят (самонадеяност, предполагаща, че западното общество е връхната точка на човешкото развитие и че всички останали култури се стремят да я достигнат).

Също така знаем, че те не разбират толкова от автомобили, болници, банки и интернет, и че те са, по думите на Хосе Карлос Мейрелес, „последните свободни хора на Земята” – свободни от влиянието на правителствата, от манипулативните сили на рекламата и медиите, и от мислите на другите.

За всичко останало около живота им – езиците им, имената им, боговете им, как отглеждат децата си и за какво се надяват – може само да се предполага.

Но едно нещо е сигурно: бъдещето на тази откъсната общност зависи от опазването на техните земи. От своя страна, опазването на земите им зависи, както казва Хосе Карлос Мейрелес, „от нашата съвест”.

Маркус Верон, покойният лидер на народа Гуарани-Кайоуа, е казал за горите и равнините на Бразилия, които били негов дом: „Това тук е моя живот, моята душа. Ако ми отнемете тази земя, вие ще отнемате и живота ми.”

Не само Верон изпитвал такава дълбока привързаност към родината си; това е една силна практическа и емоционална връзка, която повечето племенни народи изпитват.

Момиче от племето Акха в хълмовете на северен Тайланд

Идеята за книгата „We are one – A celebration of Tribal Peoples” (Ние сме едно – Прослава на племенните народи) се роди след като прекарах една седмица с племето Хадзабе в северозападна Танзания. Хадзабе са общество от ловци-събирачи, които живеят в Яеда Чини, горист регион в долната част на Голямата рифтова долина. Мъжете Хадза ловуват с лъкове и стрели, направени от сухожилията на жирафи, а жените събират корени и грудки от изсъхналата почва.

Земята около плитките газирани води на езерото Еяси е била тяхна в продължение на хиляди години. „Дядовците ни са живели тук. Аз съм част от тази земя,” ми каза един ловец една сутрин, докато бяхме седнали на една оголена скала и оглеждахме акациевите дървета за глигани. „Ако я няма земята, ние няма да имаме живот. Това място е мой дом.”

Това място е мой дом. Тези думи се загнездиха в ума ми. Те ме накараха да се замисля за копнежа ми към онова силно усещане за дом, което бях изпитвала, като малка, и със смирение се опитах да си представя колко ли силно усещане за принадлежност към дадено място трябва да изпитват хора, които в продължение на 10, 20, или дори 55 000 години са били установени на едно единствено място на Земята.

За Хадзабе, Янонами, инуитите и откъснатите племена, африканската савана, Амазонка, и Арктика са техен дом. Дави Копенауа, представител на племето Яномами, казва: „Трудно е да се опише с думи колко силна е връзката на моя народ с природата. Не можете да ни откъснете и да ни поставите в друга земя; ние не можем да съществуваме извън гората,”  като тези мисли са отразени и в следното изказване на Чероки: „Не можем да отделим мястото си на Земята от живота, който водим на Земята, нито от нашата визия и смисъла, който носим, като народ.”

За Яномами, амазонската дъждовна гора е Урихи – горски земи, изобилстващи с отраженията на танцуващите духове; за Архуако, заснежените върхове на Колумбия са „храмове”; покритите с лиственици хълмове на Монголия са родовите миграционни маршрути, по които се придвижва народа Тсаатан със своите стада от елени; огромните плата от пясъчник в Гвианската планинска земя са родовите земи на народа Акауайо. Един мъж Акауайо казва: „Тази земя ни държи заедно в своите планини. Ние осъзнаваме, че не сме разпокъсани хора, а един народ, принадлежащ към една родина.”

Те принадлежат: към едно място и един към друг. Зависещи от общността за своето оцеляване, в отдалечени и много често сурови околности, много племенни народи са живели – и продължават да живеят – в сложни общества, където сплотеността между всички е от изключително значение. Еваристо Нугкуаг Иканан от народа Агуаруна казва: „Голямата разлика между туземния и западния свят е в това, че ние живеем в общности. Отделният човек е важен само в отношението си към цялото. Заедно ние сме силни.”

Шамани от Яномами, речното корито на Катримани, Бразилия

След като в наши дни самотата (и асоциираното с нея чувство – депресията) в индустриалните общества е толкова често срещана (според последни изследвания по света има над 200 милиона домакинства от по един човек), тази представа за индивида, като част от едно динамично цяло, изглежда особено примамлива. Стивън Кори, директор на Сървайвъл Интернешънъл казва: „Възможно е в безспирния си стремеж към „развитие” и материален прогрес да сме се отчуждили от най-дълбоките ни човешки нужди, които несъмнено се крият във връзката ни един с друг и със Земята. Племенните народи може би все още разбират тази връзка по-добре от повечето хора.”

Историята на откъснатите племена е колкото за дома и принадлежността, толкова и за избора и толерантността. По-конкретно, техният избор: ако откъснатите племена си останат откъснати, това няма да е без причина (повечето откъснати племена в Амазонка е много вероятно да са потомци на хора, които са избягали от кланетата, породени от каучуковия бум). Също така, ако те изберат да водят начин на живот, различен от този на преобладаващото общество, това е защото този начин винаги е бил ефикасен.

Начинът им на живот не е долнокачествен заради липсата на „съвременни” технологии, материални блага или формално образование, и хората, които го практикуват, не е необходимо да бъдат цивилизовани или „развити”.

По думите на Уейд Дейвис, който е етноботаник и изследовател за Нешънъл Джиографик, докато ние сме летели до луната и сме изобретявали микрочипа, останалите култури не са бездействали: те са изразявали вродената си човешка изобретателност по различни начини. Дакуо Шукури, бушмен от Ботсвана, казва: „Но ние сме образовани за нещата, които знаем. Ние можем да предадем познанията си на останалия свят.”

Тук също така става дума за толерантност към техния избор, тъй като истинското значение на това да бъдеш „цивилизован” може би не е в трупането на власт и богатства, а в почитане на различията на другите и приемане на стойността на човешкото многообразие. Стивън Кори казва: „Светът има нужда от човешко разнообразие не по-малко от биоразнообразие.”

Докато светът става все по-хомогенен, е възможно колективната реакция към откъснатите племена да е под формата на облекчение, че все още съществуват хора, които живеят в хармония с обкръжаващата ги среда, които измерват времето според лунните цикли, които могат да разпознават вида арктически лед, като се вглеждат как са структурирани облаците, или които се ориентират по песента на една африканска птица, за да разберат в кои баобаби има пчелни кошери. „Невероятно е, че все още съществуват такива хора в 21-ви век,”  казва Хосе Карлос Мейрелес.

Като оставим всички опори и удобства на „съвременния” живот настрана, племенните народи – както откъснатите, така и известните – ни показват, че човечеството си остава част от природата, и пренебрегването на този факт би довел до нашата гибел. „Светът трябва да се вслуша в плача на Земята, която моли за помощ,”  казва Дави Копенауа. Те знаят, че когато горите, дърветата и планините бъдат изчерпани, осакатени или замърсени прекалено много, нито едно технологично бързо решение няма да може да ги възстанови.

Дави Копенауа, вожд и шаман на Яномами, обграден от деца

Разбира се, племенните народи не са екологични светци, но устойчивия и колективен начин на живот на повечето от тях е в контраст с вредния излишък и самостоятелния живот на много „съвременни” общества, като той ни показва, че човечество означава ние, а не „Аз”, принадлежност, а не притежание, човешки ценности, а не икономика, баланс с природата, а не разрушение. „Знам, че критерият за една цивилизация не е в това колко високи са нейните сгради от бетон, а по-скоро колко добре са се научели жителите ѝ да се отнасят към своята среда и към своите ближни,”  казва Слънчевата Мечка, принадлежащ към племето Чипеуа.

През 80-те години е бил прокаран път, спонсориран от Световната банка, през земи на Намбикуара в Бразилия, което довело до създаването на ранчота, до колонизация, разработванбе на мини, обезлесяване и болести, като последиците за племето били пагубни.

Откъснатите общности в притоците на река Енвира ни напомнят, че както преди 500 години, когато Христофор Колумб пристигнал в „Новия свят”, е имало процъфтяващи изолирани народи в бразилската дъждовна гора, така ги има и днес. И докато не пожелаят другояче, те трябва да бъдат оставени на мира, а не да бъдат обречени да страдат от безумните повторения на историята – да бъдат унищожени от хора, които не ги интересуват техните уникални култури и ценности, а минералите под тяхната почва, дърветата около техните селища и златото в техните реки.

Като се вгледаме в огледалото, което изправят пред нас, те ни напомнят, както казва Хосе Карлос Мейрелес, „че е възможен и друг начин на живот”. Една жена във Фейсбук откликва на това с: „И ние имаме универсален и морален дълг към тях”. Тъй като тяхното унищожаване би било във вреда на човечеството, този дълг несъмнено е и към нас самите.

Твоят коментар