Симулация и симулакрум – матрицата, в която живеем

   Ще започна тази статия с въпрос към по-наблюдателните. Сещате ли се как се казва книгата, в която Нео от филма „Матрицата” си държи програмите? Не! Въпросната книга е „Симулация и симулакрум” написана от френския философ и социолог Жан Бодрияр. Мислите, че избора на точно тази книга е случаен. Не и ако сте запознати с идеята на тази книга – матричната природа на света, в който живеем.

  Следвайки развитието на цивилизацията, разширяването на научните и информационни рамки на нашето общество, общуването между хората се развива постоянно. Напълно ясно е, че се променя поне формата на предаване на информация между субектите и въпросът, който все още не е обсъден,  е: променя ли се поне мъничко съдържанието.

   Може уверено да твърдим,  че съвременната информационна реалност е пълна с фантоми, че “развенчаването” на табутата на някои области от нашия живот с цел отваряне очите на обществото доведе до емоционално, енергийно изхабяване на тези отношения и създаденият образ веднага престана да съответства на действителността, която той следва да отразява. Подобно “опустошаване на отразяваната действителност” и построяването на отражения на тези отражения (и без това вече “празни” и несъответстващи на нищо) са едни от най-ярките характеристики на настъпилия информационен век. Това е “построяване на многоетажни въздушни замъци, които имат за основа пропаст”. Трябва да се отбележи, че човек, сблъсквайки се с подобна подменена реалност, въобще не я преживява безболезнено.

   Съвременният човек, подкупен от нестихващите хвалебствени разсъждения за настъпващата абсолютна информационна глобализация, е свикнал да мисли, че е информиран буквално за всичко, което се случва по света и в обществото. Престанал е да си задава въпроса за истинността, защото му се струва дискомфортен. Той помни, че “информацията означава власт” и считайки се за информиран, се възприема донякъде и за могъщ. Тестването на истинността на обкръжаващото го информационно поле ще му покаже реалния свят, в който той не може да разчита буквално на нито един  от типичните източници на информация, а усещането за мощ се сменя с усещането за безпомощност, дезориентация и информационна слепота. Следва обаче да се отбележи, че благодарение на същата тази глобализация и усилията на хората, създаващи информационната картина на нашия свят, човек все по-рядко и по-рядко се сблъсква с реалността. Всъщност и впечатлението от подобен сблъсък следва да е по-болезнено.

   Ако се попитаме откъде знаем за събитията, случващи се по света и ще разберем какво е това Телевизия и Интернет. Разбира се, може да се възрази, че има още радио, книги, филми и общуване със заобикалящите ни хора, но се опасявам, че всъщност всички тези добавени източници на информация ще се сведат до първите два. Какви са причините? Те са прости – телевизията и интернет са най-глобални, най-разнородни по състав и пораждат у нас най-малко съмнения. Тук именно се крие и едно от най-големи изкушения за съвременния човек – доверието.

   Хората вярват на мненията, на картинката на TV екрана, доверяват се на съдържанието на сайтовете. Може би това ще е един неочакван пример, но се замислете: За какво количество важни събития, случили се по света, да речем за последните 10 години, ние можем да твърдим, че познаваме и истинската, доказаната и реалната картина. Изминали са няколко войни, големи техногенни катастрофи, терористични актове … И не е учудващо, че в тази ситуация проблемът на реалността и на струващото ни се, възниква доста остро. Много по-лошо е, че отричайки обкръжаващата информационна среда, човек я отрича така категорично и сляпо, както някога е вярвал в нея.

   Основното понятие, формирало популярността на Жан Бодрияр е понятието симулакрум. Симулакрумът не е отражение на реалността, симулакрум – това е реалността, отражение на нищото. Това е отражение в огледалото, което не изисква нито огледало, нито изходен предмет.

   Може да си зададем въпроса как се появяват симулакрумите в нашата информационна реалност, щом като те не отразяват нищо истинно. Така или иначе всички наши идеи  са в основата на всичко, което се случва около нас и което ни заобикаля. Ж. Бодрияр предлага симулакрума да се разглежда като финален стадий в еволюцията на отраженията (образите) на действителността.

  Какви могат да бъдат фазите на образа?

1. Образ (имидж)  – отразява съществуващата реалност (действителност)

2. Образът (имиджът) маскира и изопачава съществуващата реалност

3. Образът (имиджът) маскира отсъствието на  реалността

4. Образът (имиджът) въобще няма никаква връзка с каквато и да е  реалност – това си е чист симулакрум.

   В първия случай образът е по-скоро положително явление. Той е представата за подредения знак, символ. Във втория  случай той е отрицателен – образът е пагубно явление. В третия – представата е свързана с ролята на магия, която маскира отсъствието. В четвъртия – това е феномен, с който въобще не се свързва никаква представа – това е симулация.

  Като пример за симулация Бодрияр описва феномена Дисниленд: «Свръхреален и въображаем Дисниленд – съвършенният модел на обърканите закони на симулацията. В началото това е игра на илюзии и фантоми: пирати, граници, бъдещ свят и други такива. Това е въображаем свят, който се предполага, че съществува и прави всичко това успешно. Това, което обаче привлича хората повече, е социалния микрокосмос, миниатюрната и религиозна Америка със своите преимущества и недостатъци. Паркирате колата си извън Дисниленд, заставате на опашка вътре и вече не искате да излизате. В този въображаем свят единствената фантасмагория е типичната за тълпата топлина и притегателна сила, а също и прекалено голямото количество устройства, които създават и поддържат този ефект на многобройни преживявания.

   В пълен контраст с това се намира самотата, изолираността на площадката за паркинг извън Дисниленд – това е истински концентрационен лагер! Или вътре – цялото разнообразие на най-различните устройства привлича хората, а навън има само самота, насочена към устройството. Това устройство е автомобилът. И по едно напълно невероятно съвпадение (такива съвпадения безспорно са едно от най-очарователните свойства на този свят) този силно замразен инфантилен свят е бил създаден от човек, Уолт Дисни, свят, който впоследствие е замразен от него самия и сега очаква при минус  180 градуса по Целзий своето възкресение.

   Можем ли да кажем, че даденият пример е единствен и въобще, че е специфичен, тъй като Дисниленд и неговата свръхреалност са част от детското възприятие? Можем ли да твърдим, че “светът на възрастните” е “по-сериозен? Не. Освен това, фантомите от света на възрастните са много повече и вярват в тях по-преданно. Съвременната политика, икономика, понятие за “демокрация”, “обективност” на масмедиите, реалността на компютърната действителност.

   И това е само капка в морето на днешните ни  заблуди. Когато ни произнасят думата “демокрация” (а ние сме свикнали да я чуваме), вече не се питаме дали наистина се чува гласа на народа, дали в страната, в която се говори за това властта не е узурпирана от 2-3 партии. Ние просто не подлагаме на критика това лъжливо понятие. Когато по новинарските канали ни съобщават, че еди какъв си терористичен акт е извършен от  определена терористична организация или човек, ние не се стремим да отхвърлим тази информация като недоказана или още повече като фалшива. По-скоро сме склонни да се интересуваме от истината, касаеща отдавна изминали събития, като Карибската криза, убийството на Кенеди, историята на 3-ия Райх … Защо? Защо ние, знаейки, че голяма част от информацията, идваща към нас, е лъжлива, не можем да се откажем от възприемането на този поток. Всъщност хората сами са склонни да живеят  илюзии, мистификации и не се стремят да видят реалния свят. Съвременният човек не може да каже “не зная” за това, което се случва. Той желае да има свое собствено мнение, макар и основано на недостоверна информация. Да анализираш фактите от предишни години и да посочваш, че хората тогава са ги дезинформирали е популярно и привлекателно, тъй като поставя съвременните хора в по-информирано и изгодно положение в сравнение  с хората от 60-те или например от  80-те години.

   За съвременния човек идеята за симулация на реалността несъмнено е привлекателна. Интернет, компютърните игри – всичко това показва една реалност, която всъщност не съществува, освен виртуално. Много хора се връщат към проблема за доказателството за нашето съществуване, кое можем да наричаме с думичката “реално”: филмите, книгите повдигащи подобна проблематика привличат всецяло вниманието на човечеството. Ще се намерим ли сред един свят от машини и информация? А дали сме се губили и какъв е пътят обратно, или по-нататък?

Източник: Откровения

 

Твоят коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *