Той живее в дърво, не носи обувки и си чисти зъбите с шишарка. Запознайте се с отбягващия славата човек, стоящ зад предаването на Нешънъл Джиографик „Легендата за Мик Додж”. Преди около 25 години, Мик Додж захвърля обувките си, пуска си брада и зарязва съвременната цивилизация (както и семейството си) за да живее сам в дъждовната гора Хо в Северозападния Пасифик. На това му се казва живот извън системата. Но Мик не е пълен отшелник, а се е присъединил към общност от планински обитатели и в същото време се е съгласил (въпреки че е било необходимо известно убеждаване) да бъде главното лице в поредицата на Нешънъл Джиографик „Легендата за Мик Додж”.
В първата история, мисията на Додж е да разпръсне праха на покойния си баща в планината – ако успее да си припомни къде я е скрил. „В продължение на стотици години, семейството ми е усъвършенствало изкуството да отбягваш цивилизациията. Единственото, което трябва да правя, е да следвам краката си”, казва горският философ. Той е запомнящо се чудата личност с уникално схващане за живота, както разкрива това интервю. 
MNN: Какъв е бил живота ти преди да се преместиш в гората? Работил ли си нещо? Получил ли си някакво образование?
Мик Додж: Да, бях механик на тежкотоварни машини. Също така съм копал изкопи, сякъл съм дървета, мил съм чинии и съм преподавал Земна гимнастика. Завършил съм в гимназията „Кубасаки” в Окинава, Япония. Никога не съм учил в университет, но обичам да чета книги. Ако книгата е смислена и носи някаква стойност за земята, аз засаждам дърво и споделям книгата. Ако книгата не е смислена, тогава засаждам дърво заради нея и я използвам като тоалетна хартия или подпалки. Животът ми бе почти същия, какъвто е сега. Уча се как да ходя правилно и изследвам физическите упражнения, за да мога да създам една физическа практика, която намира баланса между дивото и питомното, между живота в пустошта и съвременния домашен живот. Откакто станах босоног номад нямам никакви болки както в ходилата, така и в кръста, а сърцето ми е силно.
Какво те подтикна да се преместиш в гората?
Боляха ме ходилата и пръстите на краката ми бяха деформирани. Толкова силно ме боляха, че едвам можех да ходя. Винаги съм използвал ходенето и бягането, за да се справям със стреса от съвременния живот, за да намирам смисъл в съвременния свят, в който живеех. Също така Хо е мой дом, затова просто се завърнах у дома, за да излекувам ходилата си.
Следвайки ходилата си, аз излязох от изолацията на съвременния свят и стъпих на земята. Резултатите последваха бързо. Не само че ходилата ми оздравяваха, но и болките в кръста, във врата и голяма част от болката в сърцето ми изчезнаха, и за нула време вече тичах презглава, излизайки от улегналия, стресиран и „сигурен” живот в съвременния свят. Навлизах съзнателно в същността на нещата. Танцувах като огъня, бягах като вятъра, заяквах като камъка и течах отвътре като водата, докосвайки с босите си ходила Земята и позволявайки й да ме учи. Да следваш ходилата си е нещо просто, но не става лесно. Земята ще те погълне ако не внимаваш.
Липсва ли ти нещо от съвременната цивилизация?
Не ми липсва. Няма как да се измъкнеш от нея. Затова разработих практика за физическо здраве, занимаваща се с това как да влизаш и излизаш от цивилизацията, как да се откъснеш за малко от стените, машините, електрониката и социалния брътвеж, да се слееш отново с естествения поток на земята и след това да се върнеш пак.
Наранявал ли си някога ходилата си, ходейки бос?
На едно от дългите ми странствания с босо бягане навътре във високите области на Олимпийския национален парк, планината ме научи на урок. Беше ранна зима. Снеговете заваляха и за малко не изгубих пръстите на краката си. Не носих никакви обувки със себе си. Беше 48-километров преход, затова нарязах якето си от кожа на лос и си измайсторих чифт ботуши, които да предпазят ходилата ми. Точно в онзи момент осъзнах, че ще е по-добре да променя отношението си и да дам обет относно ходенето бос. Това бе могъщ урок. Тогава разбрах значението и мъдростта в старата поговорка на моите старейшини: „Не изхвърляй бебето заедно с водата за къпане”.
Трудни ли са зимите за теб?
Изобщо не са трудни. Всичко е едно приключение и никога не ми се е случвало да няма какво да ям. Просто следвам ходилата си. Малко са нещата, които не ям. Аз съм всеяден, мога да ям голямо разнообразие от храни, което също така означава, че съм се научил как да се превръщам в мършояд и как да позволявам на глада в стомаха да ме насочва към намирането на всякакви видове храна. Например, понякога се натъквам на лос, убит от пума. Когато пума убие лос, цялата гора се втурва да яде. И аз правя същото. Често попадам на животни, убити на пътя. Много хора се страхуват от подобна храна, но въпреки това ядат сушено месо… а убитите на пътя животни не са нищо друго, освен изсушено на слънцето месо. Така че нещата, с които се храня през една нормална седмица, се променят в зависимост от това през кой от трите терена преминавам. Но има само една много духовна храна, която се старая винаги да имам в наличност в скритите си запаси и места за складиране, и това са бисквити с парченца шоколад. Моите баби ме зарибиха по тях.
Имал ли си някакви сблъсъци с животни?
Веднъж вървях край шосето на път към лагера си и някакъв идиот, който говореше по телефона и караше поне със 120км/ч, за малко не блъсна един елен и след това мен. Най-опасните сблъсъци, които някога съм имал в пустошта и в града са били с двуноги същества.
Какво правиш в случай, че се разболееш? Имал ли си извънредни ситуации?
Огънят е един от елементите на гората, с който съм развил връзка, за да мога да го използвам за лечение. Друг ключов елемент при лечението е водата. Все пак, всички ние сме ходещи торби с вода. Забелязал съм, че в случаите, когато съм край хора от града, прихващам някаква настинка или грип. Тогава се връщам обратно в Хо, пия от водата и потапям цялото си тяло в ледената вода. Дядо ми му викаше „да целуваш краката на ледника”. Също така има всякакви видове гъби, билки и т.н., които могат да се използват за лечение. Също така поддържам близки отношения с хората от Земните общности, които овладяват изкуството на лечението и билките, като моя приятел Док Геър, който участва в предаването.
Този начин на живот събужда ли у теб по-голяма признателност към Майката Природа?
Признателността е слаба дума за да се изрази това, което изпитвам към Земята и преходите, през които съм преминал, и през които продължавам да преминавам. По дяволите, аз тепърва започвам. Един от уроците, които научих на едно от дългите ми странствания в пустошта, бе да се освободя от поляризацията на съвременния свят. Хората винаги се опитват да те поставят в някакви рамки. Отдалечавайки се от удобствата, навиците и достиженията на цивилизацията, като обувките, машините, стените, електрониката, аз забелязвам как започвам да търся онова, което има смисъл, а съчетаването на дивото с питомното има смисъл. Затова се научих как да ловувам и да намирам средния път. Понякога не е лесно да се намери средния път между съвременния свят и Земята, но винаги е забавно и е цяло приключение.
Коя е най-хубавата и най-лошата страна от този начин на живот?
Там, където има хубаво, има и лошо. Това е играта на моя живот. Моята страст в живота е да изследвам, да се впускам, да предизвиквам и балансирам всичко, което ми се разкрива в трите терена, през които тичам.
Предполагам, че там не се намират много планински жени. Чувстваш ли се самотен понякога?
В пътуването си съм изградил толкова много прекрасни връзки с жени, изградил съм силни взаимоотношения на брат и сестра с тях. Може и да не разбирам за какво ми говорят винаги, но ако ходилата им докосват Земята, тогава е по-вероятно да ги разбера. Преди няколко години, пътищата ни с Кедровата жена се срещнаха. Ние споделяме една обща визия за Олимпийските планини и едно дълбоко прозрение за земите. За да успее една визия да се прояви от Земята е необходима мисия – мисията й придава физическа реалност. Кедровата жена съвместно с други хора, създаде Кръга за Земна Мъдрост на Олимпийските Планини. Животите ни са напътствани от прозренията, които идват от живеенето в дълбока връзка със Земята, и Кедровата жена поддържа огъня на женската мъдрост в нашето огнище, към което постоянно се завръщам, и което наричам базовия лагер.
Защо се съгласи да участваш в телевизионна поредица?
Имам три страсти в живота: първата е моя учител – реката Хо в тези части на Олимпийските планини. Исках да покажа на какво ме е научила Хо относно тренирането и живеенето. Втората ми любов и страст е моята общност, моят клан, който е разпръснат из трите терена. И третата ми страст е едно призвание и визия, които съм преследвал и направлявал откакто се помня, и които се състоят в това да тренирам и споделям физическите упражнения включени в Земната гимнастика.
Предполагам, че ти нямаш телевизор, но какво е мнението ти за това да бъдеш известен и да има вероятност хората да идват да те търсят, като с това нарушават твоето уединение?
Последният път, когато гледах телевизия, бях много млад и тя ме отегчи. Видях части от това, което екипа е заснел. Много ми харесва пейзажа. Харесва ми да гледам моите братя. Но няма да гледам сериите, най-вече защото не понасям да гледам себе си по телевизията или да слушам гласа си, а и аз не съм легенда. Земята е легендата. Славата е капан, използван от модерното общество,чиято цел е да ограничава духа. Славата е една от онези насоки на съвременния свят, които винаги са свързани с вина и срам. Аз я избягвам, изплъзвам се от нея. В края на краищата, аз съм Додж (dodge от англ. – отбягвам). Ако някой дойде да ме търси, ще му отмъкна обувките, ще му дам пръчка и въже, ще му покажа камъните и как да се упражнява в Земна гимнастика.
Как според теб ще реагират хората на предаването? Дали ще те помислят за луд или тайно ще ти завиждат?
Нямам никаква представа и не ми дреме. Ще трябва да ги попитате. Когато започнах да ходя бос, открих един прекрасен начин за изследване на общата ни културна история. Ходех пеша из града, влизах бос в магазините. Открих, че на някои хора това им харесваше и те започваха да си припомнят моменти, в които са ходели боси. Други се отвращаваха, подиграваха се и дори се ядосваха. Интересното за мен бе, че те дори се вглеждаха в ходилата ми. Имам предвид, че всички ние сме двукраки животни. Това е изградило нашия вид. Нямам нито времето, нито желанието да мисля какво си мислят другите хора. Преди се е казвало, че Америка е „земята на свободните и домът на смелите”. Сега се е превърнала по-скоро в „земята на свободните и домът на окованите”. Не знам какво си мислят хората, но ми се ще просто да се замислят за това, как да спрат да прецакват земята, по която ходим.
Какво още би искал да знаят зрителите?
Просто се изправете, излезте от кутията си и се разходете из природата, из своята местност. Когато го направите,вероятно ще започнете да забелязвате някои прости неща. Какво ще се случи, когато започнете да следвате ходилата си? Нямам представа, никой не знае. Знам единствено собствената си история. Но също знам и това, че всички ние сме разказвачи. Затова се надявам хората да излязат сред природата за достатъчно дълго време, за да си припомнят, да се възстановят и да започнат да възвръщат своята връзка със Земята.
Източник: Mother Nature Network
