Губейки връзка със света около нас, ставаме зависими от технологията, от количеството за сметка на качество и от потребяване вместо преживяване. Трябва да работим, за да поправим това. – Марк Бойл
Бойл ни казва, че е време да се обединим в името на обществената и природна справедливост под нова мантра: Съпротивлявай се, Въставай, Върни се към дивото.
Културата ни е станала жертва на подчинението. Жертва на желаенето за неща, защото ни е било казано, че така е правилно, на ниското ни самочувствие, защото не се вписваме в обществения идеал, на търсенето на бързи решения, защото количеството се цени повече от качеството.
Какво се случи със света ни?
Кога забравихме да устояваме на това постоянно насочване към най-новото нещо?
В своята книга “Пиейки коктейли Молотов с Ганди” (Drinking Molotov Cocktails with Gandhi), Марк Бойл ни подсказва, че сме се превърнали в зъбци в машините на индустрията и икономиката. Той вижда, че сме били обработвани толкова неумолимо, толкова дълго време, че сме забравили как да общуваме със света извън технологиите, извън рекламите за по-нови и по-евтини вещи. Забравили сме, че ефикасността не трябва да идва с цената на щастието ни, душевното ни здраве или здравето на околната среда.
Тази книга е тук, за да ни напомни, че промяната е не само възможна, а и дълго просрочена.
Подтисничеството на Машината
Когато Данте е подреждал представите си за ада, можеше също толкова уместно да включи скуката от повтарящата се работа на поточна линия. Тя разрушава предприемчивостта и прогнива мозъка, и въпреки това, милиони британски работници ѝ отделят по-голямата част от живота си. – Ернст Фридрих Шумахер
Аз и още няколко човека като мен изпълзяват от лондонското метро една сутрин, всички заето препускайки към някаква служебна среща, ангажимент или работно място. Повечето хора са включени към един или друг вид устройство, с електронна музика и не-много социални медии, уравновесяващи бетонираната и стоманена скука на обкръжаващата ни среда. Час пик е и гарата се препълва. Докато приближавам ескалатора, забелязвам, че огромна тълпа се скупчва в основата му, гледайки нагоре, също както дете, което не знае какво да прави, гледа към родителя си.
Хората неотклонно се събират зад тях, всички гледащи еднакво объркано. В началото си помислих, че нещо лошо се е случило на някого, но скоро стана ясно, че не е нищо по-серизно от разваления ескалатор, който се беше превърнал в така нареченото през младините ми стълбище. При това напълно изправно такова. И все пак те си стояха там – напълно зрели, човешки индивиди – втренчени в него, напълно объркани какво трябва да сторят.
Така беше, докато някой (вероятно все още здраво обитаващ собственото си тяло) от задния край на тълпата изкрещя “просто използвайте краката си” и тези отпред започнаха да се изкачват по неподвижния ескалатор, което направиха и следващите, някои видимо нещастни, че ще трябва да прекарат около 40 секунди катерейки стъпала. Всичко, което съм вярвал за настоящата ни култура излезе в миг наяве:
Машината е превзела, съзнанието, тялото и душата ни.
За нещастие, това се проявява и по далеч не толкова комични начини. Чрез нарастващото влияние, не само на фактическата дейност на Машината, но и на приложението на философията, с която е подплатена (като научна точност, максимална производителност) при хора притежаващи емоции, чувства и копнежи за разностранно творческо себеизразяване, индустриалното общество не само хапе ръката на природата, която го храни, а също и собствена си ръка.
Ние живеем и работим в икономика на машините. Нашата икономика не само се движи все повече от машини, а самите ние сме станали нейни зъбци с течение на времето. Казвайки това, не говоря метафорично; ние, съвсем буквално сме станали взаимозаменяеми части в мегамашината на Мамфорд. Ако се трудиш с впечатлението, че не е така, помисли пак.
Ако класическата дефиниция на Франц Рело за машина, описана като “съчетание от устойчиви части, всяка специализирана в предназначението си, управлявани от човек, за да употребяват енергия и извършват работа” е точна, тогава великата машина за труд, каквато е съвременната работна сила зловещо я наподобява, и както Луис Мъмфорд отбелязва е “във всяко отношение истинска машина; още повече, защото частите ѝ, макар направени от кости, нерви и мускули, са били сведени до чисто механичните им елементи и строго стандартизирани в името на производителността на специфичните им задачи.”
Във време, когато все по-често се казва, че машините, чрез технологии като изкуствения интелект, стават човекоподобни, това, което се забелязва с отсъствието си в обществените разговори е неизбежното му съответствие: хората стават машиноподобни.
Машината, въпреки преситеността от джаджи, с които задръства света ни – всички по лъскави, бързи и евтини от когато и да било преди – не ни служи добре. Дава ви впечатлението, че го прави; в края на краищата, ние купуваме нещата, които произвежда, следователно би трябвало да ги желаем до някаква степен.
Желаенето на нещо, обаче, не е ясен показател, че то ни служи добре. Зависимите към хероин го желаят не защото подобрява живота им, а защото се е превърнал в зависимост, първоначално употребявана, за да запълни празнина, зееща рана прорязана от ножовете на напредъка.
Технологиите на Машината имат същия ефект. Те работят по същия начин, по който и рекламния отрасъл, с това че умишлено и умело замаскират някоя реална потребност, като копнежът за дълбока връзка и ни продават отровен заместител, който да намали болката от тази липса.
Рекламата, това мрачно изкуство, в което самият аз бях внедрен през следването си в университета, дейно работи за това първо да разруши самочувствието на жертвата си, преди да предложи стоките или услугите, които веднъж закупени, може да възстановят малко от самоувереността, разрушена от същата измамна реклама по-рано.
Те са като шоколадово разхлабително, което чрез пласирането си изскача насреща ни и крещи “Имаш запичане? Яж повече от този шоколад!”, именно типа храна, която може да отключи хронично запичане.
Очаквайте продължението…
Преводач: Христо Христов
Източник: www.utne.com
