Защо рискът, страхът и вълнението са нужни на децата, докато играят

Оставете децата да опитват неща, които може да не са съвсем безопасни. Те имат нужда от това.

Внимавай!” „Не толкова високо!” „Спри!” Често чуваме родители разтревожено да подвикват на децата си, докато играят. Извършено наскоро изследване показва, че родителите проявяват прекалена загриженост и че децата се нуждаят от повече възможности за „опасни” игри на открито.

„Опасна” е тази игра, която носи тръпка и вълнение, при която децата изследват своите граници и флиртуват с неизвестното. Те се катерят по дървета, строят крепости, обикалят квартала с приятели. Изследванията показват, че този вид игри водят до по-голяма физическа активност, изграждат се социални умения и умения за справяне с рискова ситуация, развиват гъвкавост и увереност в собствените сили. Тези резултати изглеждат твърде логични, ако наблюдаваме как децата играят.

Важно е да се каже, че за родители и специалисти е трудно да определят доколко „опасна” може да бъде играта за едно дете.

По-скоро децата трябва да се чувстват емоционално и физически свободни да определят подходящите за самите тях нива на риск, дотолкова, че да изпитват трепетно вълнение, но не чак толкова, че да бъде прекалено опасно за тях.

В моя дългогодишен опит като специалист по превенция на нараняванията знам добре какво може да се случи и как да не допуснем това да се случи. Тъй като съм и доктор по поведенческа психология, с тревога забелязвам, че ние прекалено много пазим децата си.

Възпирането на децата да изследват непознатото може да доведе до неочаквани отрицателни последствия за тяхното здраве и развитие, като увеличена проява на заседнал начин на живот, безпокойство и фобии.

Надежди и опасения на родителите

Много от родителите, с които съм разговаряла по време на моето изследване, осъзнават важността на „опасната” игра, но надделяват страховете, че детето може да се нарани сериозно или да бъде похитено. Те също така се безпокоят, че някой може да подаде сигнал до съответните власти, че са поставили детето си в рискова ситуация. Тези опасения са наистина много силни и естествено водят до прекалена загриженост.

В последно време наблюдавам и обратната тенденция: родители, които се тревожат, че детето им е твърде плахо и избягва рискове. Те искат да узнаят как да помогнат на детето си да бъде по-смело по време на игра.

Този въпрос ме вълнува точно толкова, колкото и проблема с прекалената загриженост. И двата подхода могат да увеличат риска от нараняване и вреда, тъй като се пренебрегват способностите и личните предпочитания на децата.

Как децата ще научат повече за себе си и за света, ако възрастните постоянно им казват какво да правят и как да го правят?

Ами нараняванията?

Автомобилните катастрофи и самоубийствата са водещите причини за смъртност, а не играта. Всъщност, вероятността децата да имат нужда от медицинска помощ е по-голяма при нараняване по време на спортна тренировка, отколкото при игра.

По подобен начин, вероятността от похищение е толкова малка, че дори не са правени статистики за това. В опит да постигнат някакъв баланс, специалистите по превенция на нараняванията се насочват към подход, който цели децата да са в безопасност само доколкото е необходимо, без това да става на всяка цена.

Децата имат вродени способности

„Опасната” игра е важна част от програмата на много училища на открито и забавачници за най-малките в Канада и други части на света. При т.нар. горски училища и ясли във Великобритания, например, децата от предучилищна възраст и по-малките правят скривалища за животни, катерят се по дърветата, ползват инструменти и палят огън –  под внимателното наблюдение на възрастен.

Директор на училище в Нова Зеландия взел решение, че учениците му няма нужда да спазват правила. Било им позволено да се катерят по дърветата,  да строят укрепления,  да карат колелета – да правят каквото им хрумне. Неговото училище било част от по-мащабно изследване, което установило, че учениците, на които им било позволено да играят „опасни” игри, били по-щастливи и проявявали по-малко агресия от тези в училищата, които не променили подхода си.

Като наблюдаваме как децата играят „опасни” игри може да видим, че те притежават много повече способности, отколкото си мислим. Когато им бъде дадена възможност, дори най-малките деца показват ясно, че са способни да се справят с рискова ситуация и да преценяват собствените си ограничения. Трябва само да отворим очи и да искаме да видим какво ни показват. И което е по-важно, да не им пречим, а да им дадем възможност сами да експериментират. Защото това създава огромен потенциал за учене.

Какво могат да направят родителите?

Поставянето на ненужни ограничения при играта на детето или пък излагането му на прекомерен риск: и двата подхода са проблематични. Нашата роля като възпитатели е да дадем на децата свободата да изследват и играят по начина, по който те изберат, като ги подкрепяме в справянето им с истинските опасности, представляващи сериозна и реалистична заплаха за тяхната сигурност.

Начинът това да се случи е различен при различните деца и зависи от тяхната степен на развитие, компетенции и лични предпочитания.

Например, игра при която има вероятност да се загубиш се среща при всички възрастови групи: дете в предучилищна възраст, което се крие в храстите се чувства така, сякаш е изследовател в джунгла. Родителите му ще го следят внимателно, като го оставят да се чувства независимо.

При по-големи деца, този тип игра може да включва опознаване на квартала с приятели. Родителите могат да им бъдат от помощ, като ги подготвят и изграждат в тях умения за справяне с движението по пътищата.

За родителите, които се опитват да постигнат баланс, моята лаборатория е разработила програма в интернет на адрес OutsidePlay.ca, която да им помогне да преодолеят страховете си и да си изработят план за промяна, така че децата им да получат повече възможности за „опасна” игра.

Обикновено това включва да се научат как да не пречат на децата при игра. Промяната може да бъде нещо съвсем просто, като това да броят до 30 преди да реагират, за да дадат на децата си възможност  да се справят сами. По този начин често родителите виждат изумителни резултати.

Автор: Мариана Брусони (доцент по педиатрия към Университета на British Columbia)

Източник: theinertia.com