Днес за пореден път ще защитаваме гората. Всъщност ще защитаваме хората. Природата сама по себе си не би се трогнала от внезапни промени, резки обрати или намеса, която подронва временния баланс на дългоформиращата се конфигурация на някаква поредна форма на живот. Защото естеството на организма Земя е такова, че винаги ще съществува в една или друга форма. Дали ще е пустиня или океан, дали ще е пронизана от вулкани или гъсти облаци от амоняк, на планетата не и пука за нас – хората. Нямало ни е до не съвсем отдавна, скоро пак няма да ни има.
Времето, вечността в нашите очи, е миг и просто термин за обозначение на процеси, които са от твърде малко значение за нашия дом планетата, на която ни е дадено да живеем. И ако ни се иска поредното съществуване на нас, временно пребиваващите, да бъде по-дълго, по-хармонично, по-красиво и не на последно място по-безболезнено за нас, трябва да спрем. Да спрем да разрушаваме комфорта, който ни е даден без да сме направили нищо за него. Да се изправим пред поредното изсичане на дървета е най-малкото, което можем да направим.
Всеки текст може да бъде богат на фактология, статистики, информация за законови рамки, регулации и нарушения. Тази статия обаче не цели това. Всеки, който се интересува, може да ги намери и да сравнява, преценява, изнамира и нагласява нещата така, както му е удобно.
Преди дни преминах през района на пожара в Кресненското дефиле от лятото. Фактологията, статистиките, регулациите и информациите бледнееха пред това, което видях. Не вярвам, че може да има човек, който не би заплакал при гледката. Аз плаках и се кръстих като на погребение, нищо че не съм вярваща. Защото с дърветата си беше отишло нещо повече от дървесина. И тепърва последствията ще поемат естествения си път.
Представете си че имате едно дърво в градината пред вашата къща (може би сте от щастливците, които имат даже не едно). Това дърво ви дава сянка, дава плод ако е плодно, подхранва почвата около него, приютява птички и насекоми, спира прахоляка и шума, децата ви играят под или около него. Седите под него през лятото и се радвате на сянката му с приятели. То ви е приятел и страж. Но вие може би не си давате сметка за това.
Представете си, че някой отсече това дърво. Къщата ви ще бъде печена от слънцето и духана от вятъра безпрепятствено, ще секнат песните на птичките, насекомите ще отлетят другаде, децата ще играят пред телевизора, а лятно време няма да има сянка под която да поседнете. Дворът ви ще изсъхне, защото няма да има сянка и листа да го овлажняват, цветята ще прегарят от жегата, ще изчезне уханието на листа, и кора, и дъжд в клоните. Въздухът ще е сух и прашен. Ще си купувате ябълките, за които преди трябваше просто да протегнете ръка. Ще загубите приятел.
Сега си представете, че не говорим за едно дърво. Не за две, не за двеста. Не и за две хиляди. За толкова, колкото не можете да преброите, дори докато ги гледате как заминават нанякъде наредени в камиони. Отсечени, мъртви, осакатени.
И какво ще стане с мястото, където някога са расли?
Защото вашият дом не е само вашата къща. Вашият, нашият дом, е планетата ни.
Без гора тя ще бъде нечий дом може би, но вече не нашият – на хората; ще си бъде пак на Земята и нейните естествени процеси. А ние хората ще заминем в историята. За съжаление, с още много живи същества, които са част от общия баланс на сегашния момент. Нашият момент. На хората, на горите, на основата за това, което ще бъде след нас.
А можем да удължим момента си, нали – Заедно!
