Страхувам се, че съм изгубил прекалено много години от собствения си живот в робство на системата и сега, когато взех решение да изляза от нея, изпитвам удовлетворение. Не знам дали това решение е добро или лошо, но знам, че е мое, и това ми носи радост. През всичките години на моето съществуване нямаше кой да ме научи, че системата не е всичко, въпреки че изглежда така. Достигнах до това мое прозрение сам, чрез наблюдение, съзерцание и размишление върху собствените си постъпки и тези на другите, и върху техните последствия. Изхвърлих всички документи, които системата ми бе дала за да ме обозначи като свое притежание и си оставих само името, дадено ми от родителите. Аз съм свободен. Намерих свободата там, където най-малко очаквах – в себе си, – а години наред я търсех от другите и исках да ми я дадат.
Но най-трудно бе да открия, че живея в Системата, че й принадлежа, да осъзная, че всички мои стъпки са насочвани и определяни от правила и закони, че дори моите чувства са старателно оформяни и манипулирани, за да ме възпитат като безропотен служител на статуквото. Бе ми втълпено, че всяка стъпка извън позволеното от закона е престъпление, че тези, които не се държат като другите, са пропаднали типове, а другите се държаха както изискваше системата. Животът ми бе ограничен от закони, от правила и изисквания и най-лошото бе, че аз ги възприемах като стълбове на сигурността, на свободата, а всъщност те бяха или декори, или стражи, пазещи системата. Още от детството нашите родители ни предават в обятията й, за да могат самите те да изпълняват задълженията си към нея. Системата пое моето възпитание, тя ме учеше да бъда послушен и изпълнителен и се зае с образованието ми.
Образованието в системата е задължително и еднакво за всички. Разбира се, имаше леки оттенъци и илюзия за избор, но основата бе еднаква и целта – обща. Образованието ни подготвяше за нуждите на системата, то ни образоваше в това, което й бе необходимо, толкова колкото й бе нужно. Учеха ни на умения и знания, полезни за системата, набиваха в главите ни готови модели на държание и стремежи и убиваха различното, индивидуалното търсене. Научиха ме как да живея, но не ми казаха защо да живея. Развиха в мен стремежа да бъда пръв и ме включиха в надпреварата, режисирана от системата, без да ми съобщят къде е финиша. Оказа се, че финиш няма, че съм осъден да се състезавам, но не и да спечеля, състезанието се оказа безкрайно във времето и пространството и участието завършваше със смърт, тя бе финалът, подготвен за всички участници.
Тази система през вековете е имала различен облик, но същността й никога не се е променяла. Тя изисква от своите поданици подчинение и вяра в светлото бъдеще, тя се облича в различни идеологии, но целта й винаги е била да ги накара да й служат. Дори тези които управляват системата, са се превърнали в нейни пленници и светът без нея им се струва невъзможен и страшен. Системата е безмилостна, дори тези, които не са й нужни, не могат да се откопчат от нея, а се гърчат в стремежа си да бъдат приети, дори само като прости винтчета от цялата машина.
Всеки път, когато пожелавах да направя нещо различно от общите стремежи, аз се сблъсквах с ограниченията, наложени от системата. Най-тежка бе борбата да отделя време за себе си, но не за да задоволя някакви физически нужди, а за да размишлявам върху въпросите, които се появяваха в главата ми. Системата бе господар на времето ми, на моя живот. Аз трябваше да ходя на работа, която ненавиждах, за да печеля пари, които нито ми носеха удовлетворение, нито бяха достатъчни да покрият нуждите, диктувани ми от системата. Но докато работех, аз наблюдавах внимателно и започнах да виждам целия фалш и да осъзнавам безсмислието на собствения си живот, подчинен на тази безумна безкрайна надпревара. И тогава си зададох въпросите “Защо?” и „Не мога ли да живея живота си спокойно и трезво, в размишление и работа за самия мен, а не за тези, които си въобразяват, че управляват всичко?”.
И колкото повече се питах, толкова повече виждах ограниченията, наложени ми от системата под формата на закони и правила, и осъзнах, че те всъщност са решетките на моята свобода. Тогава реших, че трябва да се боря със системата, че трябва да събудя и другите и да поведем борбата заедно, но се сблъсквах с апатия и отчаяние, с неразбиране и презрение, с недоумение и присмех. Колкото повече се борех със системата, толкова по-силна ставаше тя и използваше моята борба, за да всява страх у другите, убеждавайки ги, че без нея светът ще бъде разрушен и осъден на хаос, създаден от такива като мен. А аз се чудех, ядосвах се, че хората не разбират целите ми, не виждат състоянието, в което се намират, и не проумяват, че животът им е обречен на системата и че те са сведени до идентични взаимнозаменяеми елементарни частици.
Всеки ден аз заставах на централната улица и размишлявах как мога да спра този неспирен поток от хора забързани в служба на системата, да ги накарам да се замислят за живота, който водят, за времето, което пропиляват, за смисъла на своето съществуване, сведен до задоволяване на елементарни нужди, до поддържане на физическото им съществуване, необходимо за функциониране на системата. Тогава осъзнах, че те са мъртви и надали някога ще осъзнаят, че могат да живеят друг живот, никой от тях не вярваше, че друг начин на живот е възможен. Системата, в своята многоликост, изгражда у тях чувство за свобода, за възможност за избор и дори претендира, че дава възможност хората да променят в нея това, което не им харесва. Мнозина организират протести и защитават една или друга кауза смятайки, че така допринасят за подобряването на системата, но всъщност единствено допринасят за обогатяване декорите на илюзорната свобода. Същността на системата – стремеж към надпревара, печалба и разкош – оставаше непроменена.
И тогава реших, че единственият шанс е да не участвам в това безумие, да забравя всичко, което са ми набивали в главата, да отхвърля всички ценности, наложени ми от системата, да спра да играя по правилата, наложени ми от вездесъщия закон. Аз трябва да се науча да живея извън системата и въпреки нея, както и доколкото мога, осланяйки се на собствения си разум и чувства, разучавайки законите на Природата и Вселената. Защото аз вече не съм част от системата и ако искам да живея истински, ще трябва да науча как да се слея с Природата и Вселената. Но аз ще продължавам да я наблюдавам и ще търся слабите й места, ще ги разкривам и показвам на тези, които още вярват в нея. И вече знам, че системата не се страхува от борбата с нея и няма как да бъде съборена, докато борбата се води по нейните правила. Системата може да бъде съборена единствено и само чрез пълното и игнориране, тогава тя ще престане да съществува, защото тя се крепи върху сляпата вяра на своите поданици.
И ето ме днес, далеч от тълпата, от суматохата и надпреварата. Оставил в миналото изумените и невярващи лица на работодатели и познати докато им съобщавам, че ги оставям да се въртят на въртележката без мен. Аз още чувам крясъците на бизнесмена, държащ да ми обясни, че има още много като мен и че без мен бизнесът му няма да загине. Но той греши, защото като мен днес няма много, но има много като този който бях. Животът ми е в моите ръце, образованието на детето ми също, и за разлика от мен, то ще знае , че има алтернатива на системата и самò ще може да реши дали да се включи в тази надпревара или не. Ще може да се запознае и да влезе в нея подготвено да устои на всичките и изкушения, защото ще е научено да си задава въпроса “Защо живея?” и да търси отговор самò, а не да попива готови постулати, защото ще прави разлика между живот и служба, между „живея” и „служа”.
И така, аз продължавам да живея далеч, в едно изоставено село в Балкана, и да наблюдавам живота на другите, докато се грижа за себе си. И да, аз ще описвам това, което виждам, това, върху което размишлявам, опита, който трупам, и последствията от моето решение. Започва моят живот извън системата. Може и да греша, но тази грешка ще бъде моя и аз ще се поуча от нея – тя ще ме направи по-богат, по-живял, по-истински. А може и да не греша . . .
Автор: Чергар
Източник: Бъзикилийкс
