Насред блъсканицата в Стария Делхи, близо до средновековния пазар, сред лабиринта от неонови надписи и тесни проходи стои една червена сграда с кафези на покрива и надпис на фасадата „Болница за птици“.
Миналата пролет, събувайки обувките си, за първи път влязох в приемната на болницата, където един служител приемаше пациенти: стара жена с кутия за обувки, в която беше приютила окървавен папагал – жертва на котешка атака. Мъжът след нея беше донесъл гълъб, претърпял сблъсък със стъклена сграда във финансовия квартал. А след мен влезе момиченце на не повече от седем, гушнало в ръце бяла кокошка с наранено вратле.
Най-младият от ветеринарите, Дирадж Сингх, преглежда пациентите облечен в джинси и с хирургическа маска на лицето. Най-старият ветеринар е тук повече от четвърт век, прекарал десетки хиляди часове в премахване на тумори, прилагане на медикаменти и облекчаване на болката на птиците. Сингх е новобранец тук, но няма да предположите това, наблюдавайки го как преглежда гълъба, нежно разгръщайки крилата му.
Болницата за птици е една от няколкото, построени от поклонниците на джайнизма, чиято древна религия изключва насилието както спрямо хора, така и към животни. В приемната на болницата могат да се видят картини, илюстриращи крайностите, до които някои джайини стигат в спазването на забраната за насилие към другите. На една от тях древен раджа в синя роба помага на гълъб, който е сграбчен от ястреб. Раджата издърпва гълъба през прозореца, за да го спаси, а като заместител на изгубената плячка на ястреба той разкъсва ръката и крака си, за да го нахрани.
Джайините са по-малко от един процент от населението на Индия. В хилядолетната история на страната те са били често критикувани, но също понякога са печелили власт и привърженици. Смята се дори, че джайнизмът е повлиял на самия Буда. По-късно, когато Ганди развива някои от своите най-радикални идеи, един от неговите приятели джайини е вдъхновил философията му за борба с мирни средства.
Монасите джайини в родния щат на Ганди ходят боси и никога не използват транспорт, защото смятат, че колите нанасят непоправими щети върху живите организми – от насекоми до по-големи животни. Дори избягват да се движат по време на мусоните, за да не предизвикват пръски от локвите, пълни с микроби, за чието съществуване джайините са предполагали далеч, преди да се появят под микроскопите на западния свят.
Джайините се придвижват по този нежен начин, защото вярват, че животните са съзнателни същества, които изпитват емоции подобни на човешкото желание, страх, болка, тъга и радост. Идеята, че не само хората имат съзнание не е популярна на Запад, но в последно време учените, които изучават когнитивността при животните, все повече започват да гледат благосклонно на това. И не само заради очевидните случаи – примати, кучета, слонове, делфини или китове. Учените намират доказателства за вътрешен живот в същества, приличащи на извънземни създания, които се развиват в най-отдалечените разклонения на дървото на живота. За много учени мистериозният въпрос вече не е кои същества притежават съзнание, а кои не.
Никой аспект на нашия свят не е толкова загадъчен, колкото съзнанието. Състоянието на осъзнаване, което оживява всеки наш момент на пробуждане, чувството, че се намираме в тяло, което съществува в един по-голям свят на цвят, звук и допир, свят, филтриран през нашите мисли и изпълнен с емоции. Дори и днес съзнанието запазва мистичния си блясък, без да може да бъде пълноценно обхванато от научното познание. Дейвид Чалмърс, един от най-уважаваните философи в света по въпроса, веднъж ми каза, че съзнанието е основна характеристика на Вселената, също като времето, пространството или енергията.
В западния свят от дълго време се е смятало, че съзнанието е дар, притежаван само от хората. В исторически план и в повечето случаи западните философи са възприемали животните като безчувствени автомати. Дори след като Дарвин демонстрира родството ни с животните, много учени продължават да смятат, че еволюцията на съзнанието е скорошно събитие и едва ли е настъпило по-рано от времето, когато човекът се е отделил от приматите като отделен вид. Даже през 1976 год. в книгата си „Произход на съзнанието“ Джулиан Джейнс твърди, че това става още по-късно – едва когато езикът става инструмент, както казва Вергилий, който да ни води до дълбоките познавателни състояния, способни да конструират емпирични светове.
Представата, че съзнанието е отскоро, започва да се променя в десетилетията след Втората световна война, когато повече учени систематично изучават поведенията и състоянията на мозъка на земните същества. Едва сега започва да се разкрива съществуването, заедно с човешкия свят, на цяла вселена от ярки животински преживявания. Учените заслужават признание за разкриването, макар и частично, на това ново измерение на нашата реалност. Но те не могат да ни кажат как да се справим с трилионите умове, с които споделяме повърхността на Земята. Това е философски проблем и като такъв ще бъде с нас за дълго време.
Много от джайнистките ортодоксални вярвания няма как да бъдат научно изпитани. Вярата не се ползва с привилегирован достъп до истината, мистична или научна. Но като членове на може би първата в света култура, която пропагандира милост към животните, джайините са пионери в разширяването в дълбочина на човешкото морално въображение.
В болницата за птици попитах Сингх дали някои от пациентите създават проблеми. Той каза, че често има такива, които отказват храна или се бранят, кълвейки до кръв ръцете, които се опитват да им помогнат. Той ме заведе в една стая, за да ми покаже наранен индийски гарван със счупено крило. „Няколко дни след като го донесоха, този красавец започна да използва специален звук на повикване, когато искаше храна – каза Сингх – Никоя друга птица не го прави“.
Повикът на гарвана не е нещо уникално в комуникацията между хора и птици. Знае се, че папагалите могат да наизустят стотици думи, а в Индия някои даже са научени да рецитират ведически мантри. Птиците рядко сглобяват вербални символи самостоятелно, а и никой досега не е декларирал, че това е съзнателно.
Гарваните имат изключително голям мозък за размера на тялото, а невроните им са плътно опаковани в сравнение с други животни. Невролозите могат да измерват мозъчната дейност, но нито едно мозъчно сканиране до момента не е могло да разкрие точния невронен маркер на съзнанието. Няма категоричен аргумент, основан на невроанатомията, който да доказва, че определено животно е съзнателно или не. Прието е обаче, че когато мозъкът на животното прилича на човешкия, какъвто е случаят с приматите, може да се говори за научен консенсус относно съществуващо съзнание.
Бозайниците като цяло се възприемат като съзнателни, защото споделят нашия сравнително голям размер на мозъка, а също така имат мозъчна кора – кортекс, където изглежда се случват най-сложните процеси на познанието. Птиците нямат мозъчна кора. През 300-те милиона години, които са изминали от отделянето на птичия генофонд от този на бозайниците, птичите мозъци са развили съвсем различни мозъчни структури. Но една от тези структури изглежда е организирана по начин, подобен на кортекса, и това е уликата, насочваща към подозрението, че природата може би има повече от един метод за създаване на съзнателен мозък.
Гарваните са едни от най-умелите птичи технолози. Те отдавна са известни с това, че оформят пръчки в куки, а миналата година представители на един вид гарван дори са били наблюдавани да създават инструмент от три отделни пръчици. На много места по света враните са разбрали как да използват трафика, за да чупят орехи: пускат орехи на шосетата, а преминаващите коли ги разчупват. Но в Япония са наблюдавани врани, които използват светлините на светофара: пускат орехи пред колите на кръстовищата, а след това, чак когато светлината стане червена, те се спускат да изкълват ядките. Могат да се открият и други „улики“ за съзнателност в поведението на птиците, макар че пресяването на наистина съзнателните актове от тези, които са резултат на еволюция и не са умишлени, може да бъде трудно.
Докато Сингх и аз разговаряхме, гарвънът се отегчи и се обърна към прозореца, сякаш да провери отражението си. През 2008 година, свраката – член на разширеното семейство на враните, наречени още „пернатите маймуни“ – става първият не бозайник, преминал теста на огледалото. Вратът на свраката бил маркиран с ярка точка на място, което може да се види само в огледало. Когато свраката забелязала точката в отражението си, тя веднага се опитала да провери какво е нещото на врата ѝ.
Сингх ми каза, че гарванът скоро ще бъде преместен на горния етаж, в една от откритите клетки на покрива, където птиците имат повече пространство, за да изпитат все още крехките си крила, докато виждат открито небе, което със сигурност трябва да присъства в съзнанието на птиците. Попитах Сингх как се чувства, когато пуска птици на покрива – „Ние сме тук, за да им служим“ – каза той и после отбеляза, че не всички птици тръгват веднага. “Някои от тях се връщат и кацат на раменете ни, а понякога виждам бивши пациенти да прелитат около болницата. Може би ни търсят?”.
Гарваните разпознават индивидуални човешки лица. Известно е, че могат да се облекчат върху хора, които не харесват, но за предпочитаните хора понякога оставят подаръци – копчета, лъскави късчета стъкло или блестящ станиол, като оброчни дарове, както би забелязал някой.
Ако тези поведения имат смисъл и се отнасят към съзнанието, това означава едно от две неща: или съзнанието е еволюирало два пъти, поне през дългия ход на еволюционната история, или то е еволюирало далеч преди птиците и бозайниците да се разделят и тръгнат по отделните си еволюционни пътувания. И двете възможности ни дават основание да вярваме, че природата може да вплита молекули в будни умове по-лесно, отколкото се предполагаше преди. Това би означавало, че по цялата планета, малките и големи животни постоянно генерират жизнен опит, който по някакъв начин се свързва и с нашето човешко съзнание.
Автор: Рос Андерсън, главен редактор в The Atlantic
Преводът е със съкращения. Пълният текст на статията на английски език можете да намерите тук
