Един от вас ме попита: “Как е да си мъдър?”
Всички ние растем в Мъдрост, за да се изпълним с Любов. Но докато не станем Тези Които Сме, ние нито сме напълно Мъдри, нито сме познали докрай Любовта.
Еразъм Ротердамски е казал, че щастлива е само глупостта. Доколкото ми е останала глупост, не бих казал, че съм щастлив. Тя, глупостта все повече почна да ми липсва като лукс, който не мога да си позволя. Уви! Согиал Ринпоче определя докосването до Истината като “блаженство”. Аз няма да се огранича с една дума, за да ви обясня състоянието в което ме държи Мъдростта, която имам.
Представете си, че в света, в който живеем има един вълшебен киносалон. Неговият собственик е обещал на всички, които си намерят мястото в салона, да му станат съсобственици. И всеки, който си намери мястото в него, може да седне и да си пусне любимия филм, в който да живее завинаги. Някои знаят за този киносалон, някои не знаят. Но всички са слепи.
Свят на къртици, с вълшебен киносалон, в който има места за всички ни. И можете да си представите каква блъсканица е в салона. Всеки търси мястото си. Издадени са упътвания за слепи – “Как да си намерим мястото?”. Има и едно правило, което се знае от Началото, но на което никой вече не обръща внимание – Любовта. Тя учи, че когато в блъсканицата срещнеш някой, отнеси се с него като със себе си. Когато настъпиш някого, усети болката му. Когато минеш покрай паднал – вдигни го. И… Любов. Представете си, че вие спазвате това правило. И с всяка ваша проява на Любов, вие започвате да проглеждате. Правите Добро и виждате все по-ясно. Накрая намирате мястото си.
“И сега какво!? – казвате си – Да сядам ли и да си пускам филма?”
И защото вече сте взели чуждата болка за ваша, решавате, че докато другите се мъчат и вас ще ви боли. Затова оставате прав и се опитвате да помогнете. Покрай вас минават хора и вие се опитвате да им посочете мястото: “Приятел, ти си на 56-то място. То е ей там през два реда.”
Но “приятеля”, не знае твоето правило и е все още много сляп. И естествено не вижда, че ти виждаш. И се дразни: “Ти ли ше ми кажеш на мен, къде ми е мястото, бе? Ай сиктир!”
Ти пак се опитваш, и после с друг, и с друг, но никой не вярва, че виждаш. И болката ти става още по-голяма от чуждото неверие, глупост и гордост.
Ето минава един твой селски. Държи в ръката си тибетска книга “Пътеводител за Мястото”. А ти знаеш, че той не знае тибетски език. Но и да знаеше, как би прочел книгата като е сляп!? И му викаш: “Здрасти Нанайчо. Спри да ти покажа мястото.”
А той: “Ти ли бе, селски! Аз такава книга имам, че от тебе ли акъл ще взема?”
“Абе, ето ти мястото – казваш му. – Ела да ти го покажа”. “Показаното място не е място” – отрязва с източна “дълбоко-мъдреност” Нанайчо и се загубва в блъсканицата.
Други пък – събрали се на групички и принасят служби на собственика на киното. Но Него го няма, защотото е дал правилото и ни е оставил сами да се оправяме.
Има и такива, които решават да “одухотворят” пода на киното и казват: “Борбата за човека свърши! Ще одухотворим материята, за да я направим Бог. Пода ще ни стане място, защото ние сме потенциални собственици. Знайте, че и след хиляда години можем да си намерим мястото.”
Но не знаят, че времето им е ограничено. И насядали в кръг, чакат послания на Мъдростта. А Мъдростта иска да се търси, защото Тя расте в търсачите, а не в чакащите посланията й.
И никой не знае, че времето е ограничено. Ограничено е и вашето. Затова, накрая все пак трябва да седнете. И го правите. Почивате си малко и си пускате отново филма. Казвам отново…
Защото филма е, как вие си търсите мястото в един киносалон и постепенно проглеждате, за да се опитате да помогнете на другите да седнат до вас.
Ето така се чувствам, Приятели. Седнете до мене!
Автор: Неизвестен
