Лутър Изправената Мечка бил вожд на Оглала Лакота Сиукс, който, сред малцина други като Чарлз Ийстман, Черния Лос и Гертруд Бонин, живял в разрива, възникнал в начина на живот на туземните народи от Великите равнини, преди и по време на пристигането и последвалото разпростиране на европейските заселници.
Отгледан според традициите на своя народ до 11-годишна възраст, след това той бил преместен в индустриалния интернат за индианци „Карлайл” в Пенсилвания, където научил английския език и начин на живот. (Въпреки че е смятано за национална историческа забележителност, „Карлайл” си остава противоречиво място сред туземните кръгове.)
Но също като при споменатите му по-горе съвременници, туземните му корени били дълбоки, което му предоставило възможността да бъде проводник между две култури. Макар и допирът му със света на белия човек да не е бил и без своите „успехи” – участвал е в много на брой холивудски продукции – заветът му си останал опазването на начина на живот на неговия народ.
Преди смъртта си той успял да издаде четири книги и се превърнал в лидер начело на нарастващото движение, целящо да опази наследството и суверенитета на коренните американци, като станал прочут в образоването на белия човек за индианския начин на живот.
Следват десет цитата от великия вожд на сиуксите, известен като Изправената Мечка, които със сигурност ще въздействат върху това, което мислите за „съвременната” култура.
1) Хвалбите, ласкателствата, преувеличените обноски и натруфените, високопарни думи никога не са били част от учтивостта на Лакота. Прекомерните обноски бяха считани за лицемерни, а хората, които не спираха да говорят, за груби и неразумни. Разговорите никога не започваха незабавно или прибързано.
2) Децата бяха възпитавани, че истинската учтивост се определя от делата, а не от думите. Никога не им се позволяваше да застават между огъня и възрастния човек или госта, да говорят, докато някой друг говореше, или да се подиграват на сакатите или обезобразените. Ако някое дете опитваше да го направи, тогава родителят, с тих глас, мигновено му правеше забележка.
3) Тишината имаше голям смисъл за Лакота, когато той оставаше няколко мига в мълчание преди началото на разговор, с което прилагаше истинска учтивост и спазваше правилото, че „мисълта идва преди словото”; насред скръб, болест, смърт или нещастие от всякакъв вид, и в присъствието на прочути и велики личности, тишината бе знак на уважение… несъмнено строгото съблюдаване на този принцип е довело до погрешното охарактеризиране от белия човек, че Лакота са стоици. Те бяха възприемани като онемели, глупави, безразлични и безчувствени хора.
4) Ние не смятахме великите обширни равнини, красивите заоблени хълмове и лъкатушещите потоци с буйна растителност за „диви”. Единствено за белия човек природата бе „пустош”, и само за него тя „гъмжеше” от „диви” животни и „дивашки” народи. За нас тя беше питомна. Земята беше щедра към нас и отвсякъде ни обграждаха даровете на Великата Мистерия.
5) За всички същества по земята, небето и водата важеше един истински и активен принцип. В животинското и птиче царство имаше усещане за дружба, което караше Лакота да се чувстват в безопасност сред тях. И някои Лакота толкова се приближаваха до своите пернати и покрити с козина приятели, че заговаряха на общ език в знак на истинско братство.
6) Тази представа за живота и неговите връзки беше облагородяваща и даряваше Лакота с една постоянна любов. Тя изпълваше съществото му с радостта и мистерията на живеенето, събуждаше в него почит към целия живот, обхващаше всички неща в съществуването с еднаква значителност.
7) Беше полезно кожата да докосва земята, и старите хора обичаха да си свалят мокасините и да вървят с боси крака по свещената земя… старият индианец все още сяда на земята вместо да се крепи високо над нейните животворни сили. За него да седи или лежи на земята означава да може да мисли по-дълбоко и да чувства по-силно.
Той може по-ясно да вниква в мистериите на живота и да влиза в по-близко сродство с живота на хората около него.
8) Всичко притежаваше личностни качества, които се различаваха от нас само в своята форма. Познанието бе вродено във всички неща. Светът беше една голяма библиотека, а нейните книги бяха камъните, листата, тревата, потоците, птиците и животните, които споделяха, също като нас, бурите и даровете на земята. Ние се учехме да правим това, което само ученикът на природата може да прави, и то бе да усещаме красотата. Никога не се оплаквахме от бурите, бурните ветрове и сковаващите снегове. Оплакването само подсилваше човешкото лекомислие, затова каквото и да ни сполетяваше, ние се приспособявахме, с повече усилия и енергия, ако бе необходимо, но без да се оплакваме.
9) Старият Лакота беше мъдър. Той знаеше, че когато един човек се отдалечи от природата, сърцето му се втвърдява, знаеше, че липсата на уважение към растящите, живи неща скоро води и до липса на уважение към хората. Затова той държеше децата си близо до смекчаващото въздействие на природата.
10) Цивилизацията ми бе натрапена, и тя не е добавила и частица към любовта ми към истината, честността и щедростта.
