„От нищото умът излиза наяве.” – Диамантената сутра
В Дзен будизма коаните сами по себе си са парадоксални гатанки, използвани за дисциплиниране в медитацията. Целта на коана е да изтощи аналитичния и егоистичен ум, за да се разкрие по-интуитивния не-ум. Целта им е не достигането до някакъв отговор, а да ни покажат, че умствената ни дейност е неспособна да ни предостави напълно задоволителен отговор. Някои дори твърдят, че коаните са анти-интелектуални. Но те не са нито анти-интелектуални, нито интелектуални. Те просто показват, че самата реалност не може да бъде „уловена”. Например вероятно двата най-известни коана са следните, прости и сбити, кратки и изтънчени…
„Когато две ръце пляскат, има звук; вслушай се в звука на една пляскаща ръка.”
„Въпрос: Какво е Буда? Отговор: „1,5 кг лен.”
Дзен коанът служи като скалпел, който прорязва ума на медитиращия. Той е чук, с който се разбива фиксираното мислене, куб на Рубик, съставен от думи, който умът трябва да разнищи. Коаните не са просто черно-бели гатанки, които умовете ни спонтанно разгадават и заявяват: „Аха! Намерих отговора!” Те са двусмислени и парадоксални, изчаквайки умовете ни да се разтворят достатъчно, за да навлезе пространството на дълбоката интуиция – отвъд познанието и в не-мислието – чрез използването на творческа осъзнатост. Ето 5 Дзен коана, които са способни да разширят вашия ум:
-
Чаша чай
Нан-ин, японски учител в периода Мейджи (1868-1912), приел университетски професор, който отишъл при него, за да го разпитва относно Дзен.
Нан-ин сервирал чай. Той налял в чашата на госта си догоре, но след това продължил да налива.
Професорът наблюдавал преливането, докато накрая вече не издържал: „Стига толкова. Няма място за повече!”
„Също като тази чаша,” казал Нан-ин, „вие сте изпълнени от собствените си мнения и размишления. Как бих могъл да ви покажа Дзен, ако първо не изпразните чашата си?”
Това е класически Дзен коан за значението на ученето, отучването и повторното научаване, така че човек да остане бдителен и освободен от фиксираното мислене. Образът на преливащата чаша е мощен символ, напомнящ ни да се освобождаваме от нещата, за да можем да „наливаме” повече опит в живота си. Парадоксът е в това, че ние никога не можем напълно да се освободим от онова, което сме научили. То винаги се запазва на дадено ниво. Например при мускулната памет. Това, което „изливаме” от „чашата” на нашия ум е привързаността на егото към ученето и паметта, и освобождаване на твърдите убеждения и закоравели очаквания.
Действително, разтоварването на ума всеки ден предотвратява промиването на мозъка. Подобно на Дзен пословицата „Преди просветлението сечи дърва, носи вода. След просветлението сечи дърва и носи вода.” Преди ученето изпразни чашата, измий чашата. След ученето изпразни чашата, измий чашата.
-
Кален път
Веднъж Танзан и Екидо вървели заедно по кален път. Над тях се изсипвал силен дъжд.
При един завой те попаднали на красиво момиче в копринено кимоно и пояс, която не можела да прекоси кръстовището.
„Хайде, момиче” казал веднага Танзан. Вдигайки я на ръце, той я пренесъл над калта.
Екидо не продумал нищо, докато по-късно не се спрели да пренощуват в един храм. Тогава той вече не издържал: „Ние, монасите, не трябва да се доближаваме до жени,” казал той на Танзан, „особено ако са млади и красиви. Опасно е. Защо го направи?”
„Аз оставих момичето там,” казал Танзан. „Ти още ли я носиш?”
Този коан ми напомня за следния цитат от Руми: „Там, отвъд представите за грешно и правилно има ливада. Ще те чакам там.” Екидо дотолкова е погълнат от грешното и правилното в постъпките на Танзан, че той става жертва на статичното минало за сметка на динамичното настояще. Танзан вече се е освободил от това.
Животът е нелогично ситуационен. Човешкото състояние никога не е ясно очертано. Има си правила и закони, някои от които са в равновесие с висшия космически закон, а други не са. Понякога е „правилно” да се извърши „грешната” постъпка според установения ред. Понякога моралът е не по-малко кален и мътен от пътя, по който са вървели Танзан и Екидо.
-
Притча
Веднъж един човек преминавал през поле и се натъкнал на тигър. Той побягнал и тигърът се втурнал след него. Стигайки до една пропаст, той се хванал за корена на дива лоза и се пуснал над ръба. Тигърът душел над него. Разтреперан, човекът погледнал надолу, където друг тигър чакал да го изяде. Единствено лозата го държала.
Две мишки, едната бяла, а другата черна, започнали малко по малко да прегризват лозата. Човекът видял една сочна ягода до себе си. Държейки се за лозата с една ръка, той отскубнал ягодата с другата. Колко сладък бил вкусът й!
Това е много важен коан за силата на пребиваването в сегашния момент. Като смъртни същества, ние постоянно сме заобиколни от смъртта. Вечно сме притиснати между две непреодолими безкрайности. Каквото и да правим, има едно смазващо усещане за нищото зад нас, бледнеещо единствено пред смазващата безкрайност, намираща се пред нас. Както е казал Себастиан Фолкс: „Да се възприемем като откъслечна материя, съединила се за милисекунда между две вечности е много трудна задача.”
Парадоксът тук е: как да намерим радост, или дори щастие, при положение че сме затиснати между чука и наковалнята на живота? Номерът е в присъствието. Тайната е в осъзнатостта. Ключът е в любопитството. Трите са въплъщение на преодоляването на ентропията (двете мишки, гризящи лоза) в живота (вкусната червена ягода), независимо от неизбежността на смъртта (двата гладни тигъра).
-
Безсилието и абсурдността
В ранните години на Япония във фенерите от бамбук и хартия са се слагали свещи. Веднъж на слепец, гостуващ на свой приятел през нощта, му бил даден фенер, за да се прибере вкъщи.
„Нямам нужда от фенер,” казал той. „Мрак или светлина са без значение за мен.”
„Зная, че не ти трябва фенер, за да се прибереш,” отвърнал приятелят му, „но ако не си с фенер, някой друг може да се блъсне в теб.” Затова по-добре го вземи.”
Слепецът си тръгнал с фенера в ръка и не след дълго някой се блъснал право в него.
„Внимавай къде ходиш!” извикал той на непознатия. „Не виждаш ли фенера?” „Свещта ти е изгоряла, братко,” отвърнал непознатия.
Понякога животът е напразен. Понякога сме прецакани каквото и да правим. Понякога добрият късмет е замаскиран от лош късмет, и обратното. Понякога ритникът в задника ни придвижва напред, а друг път той е просто обикновен ритник в задника. Абсурдността на човешкото съществуване е едновременно много болезнена и много комична. Същестуването е иронично, противоречиво и мъчително несъвършено. Но това също така е половината забава.
Животът бързо ни завлича, и понякога най-доброто, което можем да направим, е да се изсмеем, независимо от неговата бързина. Между болката от уроците на живота и лечебния смях от развиването на добро чувство за хумор се намира непреодолимата абсурдност причинена от ритниците на живота. Понякога единственото, което можем да направим, е да отвърнем на ритника с безмилостно чувство за хумор, не напук на иронията и нелепостта, а заради тях. Гмурнете се! Водата е топла (и студена и безопасна и опасна, като понякога има и масло в нея). Но не позволявайте на това да ви спира да живеете, да танцувате през явната безсмисленост и отровна абсурдност на всичко с хумор от най-висше ниво.
-
Дзен на Буда
Буда казал: „Смятам положението на крале и владетели като това на прашинки. Гледам на съкровищата от злато и скъпоценности като на много тухли и камъчета. В най-изящните копринени одежди виждам дрипави парцали. Виждам безкрайните светове на вселената като дребни семена на плодове, а най-голямото езеро в Индия като капка масло на крака ми. Възприемам световните учения като илюзии на магьосници. Съзирам най-върховната представа за освобождение като златен брокат в сън, и гледам на свещения път на осветените като на цветя, избуяващи в очите на човек. Медитацията виждам като стълб на планина, Нирвана – като дневен кошмар. Поглеждам към отсъждането на правилно и грешно като към извиващия се танц на дракон, и възникването и изчезването на вярвания, като на обикновени следи, оставени от четирите сезона.”
Едно от най-значимите неща, които можем да направим като смъртни същества, наблюдаващи една преходна Вселена от несигурния си клон, е да осъзнаем, че всичко е мимолетно. Всичко е в процес на разпад. Всичко е съставено от същата перфектно несъвършена материя, като всичко останало. Неизменността е също толкова голяма илюзия, колкото и властта е илюзия на културата. Мъдро е да бъдем съзнателни и за двете. Понякога това изисква интелектуална безпощадност и творческо безгрижие.
Буда използва и двете в горния цитат, като разнищва основни идеи сякаш са крехък пергамент, и пробива дупки във възприеманите идеологии с нагорещения ръжен на своите думи, и събаря цялата представа за фиксирано мислене в уталожения прах на свободното мислене, където корените най-накрая биват подхранени. Златото се разтапя в бляскаво нищо. Плодовете изгниват. Ученията се превръщат в застой. Четирите сезона на живота се поглъщат един друг.Всичко, което израства и процъфтява, не след дълго се разрушава и умира. Така да бъде. Но както мъдро се е изразил Руми: „Може би търсиш сред клоните нещо, което го има само в корените.”
Източник: Fractal enlightment 
